По трудния начин

— Грум каза същото.

— Грум е умно момче като за морски пехотинец. Да не би да не си съгласен?

— Не.

— Няма друг начин. Все пак не сме в Мексико Сити, Богота или Рио де Жанейро. Това е Ню Йорк. Няма да стигнеш доникъде, ако се вдигне шум на тротоара. Във всяка точка има по осем патрулни ченгета, по две на всеки ъгъл, въоръжени и силно изнервени от терористичната заплаха. Не, единственият начин да се свърши работата пред „Блумингдейлс“ е бързо и мръсно, в колата.

— Но защо изобщо ще чакаш там?

— Очевидно защо — любимият магазин на мисис Лейн. Тя винаги пазарува оттам. Обожава онези големи кафяви чанти.

— Да, но кой може да знае това?

Бърк помълча малко.

— Много добър въпрос — каза той.

После телефонът звънна.

15

Мелодията на телефона звучеше странно, прекарана през десет висококачествени говорителя. Звукът изпълни цялата кола. Беше много силен, богат, плътен и точен.

— Млъкни сега — каза Бърк.

Той се наведе надясно и натисна един клавиш на телефона.

— Ало? — каза.

— Добър вечер.

Гласът говореше толкова бавно, внимателно и механично, че произнесе поздрава като четири думи вместо две: „До-бър-ве-чер.“

Беше ужасяващ глас. Абсолютно зашеметяващ. Толкова силно изкривен, че ако не минаваше през електронното устройство, никой не би могъл да го разпознае отново. Устройството се продаваше свободно в магазините за подобна техника. Ричър беше виждал такова. Поставяше се на слушалката на телефона. В единия край имаше микрофон, свързан с електронна платка, и звукът излизаше от обикновен малък високоговорител. Работеше на батерии. Имаше няколко копчета, с които се променяше звукът. От нула до десет за различни акустични параметри. Специално на това устройство сигурно всички копчета бяха завъртени на единайсет. Високите честоти изобщо липсваха. Ниските бяха извадени и преобърнати. Бумтяха и туптяха като неравномерен пулс. Имаше и допълнителен фазов ефект, който съскаше и ръмжеше при всяко поемане на въздух, така че гласът все едно минаваше през открития космос. Имаше и метална пулсация — като удари на чук по ламарина. Звукът беше усилен докрай. Когато излизаше от десетте тонколони на беемвето, гласът сякаш беше на някое могъщо, гигантско извънземно. Като директна връзка с кошмарно събитие.

— С кого разговарям? — попита бавно гласът.

— Аз съм шофьорът — каза Бърк. — Нося парите.

— Име? — попита гласът.

— Казвам се Бърк — представи се той.

Кошмарният глас помълча и попита:

— Кой е с теб в колата?

— Никой — отвърна Бърк. — Сам съм.

— Лъжеш ли ме?

— Не, не лъжа — каза Бърк.

Ричър предположи, че телефонът от другата страна може да е свързан с детектор на лъжата. Може би някое просто устройство, каквото се продаваше в същите магазини, от които беше купена и машината за изкривяване на звука. Пластмасова кутия със зелени и червени лампички. Предполагаше се, че трябва да улавят напрежението в гласа, което се проявява, когато човек лъже. Ричър си повтори отговорите на Бърк наум и предположи, че ще минат. Устройството сигурно беше обикновено, а войниците от „Делта“ бяха обучени да лъжат много по-сложни машини от тези, които човек можеше да си купи свободно на Мадисън Авеню. След секунда стана ясно, че кутията наистина е светнала зелено, защото кошмарният глас продължи спокойно:

— Къде се намираш в момента, Бърк?

— На Петдесет и седма улица — отвърна Бърк. — Карам на запад. Всеки момент ще се кача на магистралата „Уест Сайд“.

— Много си далеч от мястото, на което искам да отидеш.

— Кой се обажда?

— Знаеш кой се обажда.

— Къде искаш да отида?

— Качи се на магистралата, щом искаш. Карай на юг.

— Дай ми малко време — каза Бърк. — Движението е много натоварено.

— Притесняваш ли се?

— А ти как би се чувствал на мое място?

— Не затваряй — нареди гласът.

Колата се изпълни от изкривения звук на дишането му. Беше бавно и дълбоко.

Не се притеснява, помисли си Ричър. Търпелив човек, който се чувства господар на положението и се намира на безопасно място.

Той долови как колата ускорява и завива наляво.

Излязохме на магистралата на жълт светофар, предположи той. Внимавай, Бърк. Точно тази вечер не бива да те спират за нарушение.

— Вече съм на магистралата — обади се Бърк. — Карам на юг.

— Продължавай — каза гласът.

После просто продължи да диша. Някъде по веригата имаше аудиокомпресор. Или в самата машина за изкривяване на гласа, или в стереоуредбата на беемвето. Дишането започна тихо, но постепенно се усили, докато не закънтя в ушите на Ричър. Цялата кола се изпълни с този шум. Все едно се намираше в нечий бял дроб.

После дишането спря и гласът попита:

— Как е движението?

— Много червени светофари — отвърна Бърк.

— Продължавай.

Ричър се опита да начертае маршрута в главата си. Знаеше, че между 57-а и 34-та улица има много светофари. При пътническия терминал на пристанището, „Интрепид“, пресечките към тунела „Линкълн“.

— Вече съм на Четирийсет и втора улица — каза Бърк.

На него ли говориш? — помисли си Ричър. Или на мен?

— Продължавай — отвърна гласът.

— Добре ли е мисис Лейн? — попита Бърк.

— Добре е.

— Може ли да говоря с нея?

— Не.

— А Джейд добре ли е?

— Не се тревожи за тях. Просто карай.

Американец е, помисли си Ричър. Със сигурност. Зад стената от изкривени звуци се чуваше акцентът на човек, за когото английският е роден език. Ричър беше чувал какви ли не чуждестранни акценти, но този не беше такъв.

— Вече съм пред Джавитс Сентър — каза Бърк.

— Продължавай — нареди гласът.