По трудния начин

Лейн се върна, като тромаво носеше издута кожена чанта. Пусна я на пода и седна зад бюрото си.

— Колко време остава? — попита той.

— Четирийсет минути — отвърна Ричър.

Бърк погледна часовника си.

— Да — потвърди той. — Четирийсет минути.

— Вървете да чакате в другата стая — нареди Лейн. — Оставете ме сам.

Бърк направи крачка към чантата, но Ричър я вдигна вместо него. Беше тежка и голяма, така че за едър човек като него беше по-лесно. Той я отнесе във фоайето и я пусна до вратата, където дванайсет часа по- рано беше стояла предишната. Чантата тупна по същия начин — като малко убито животно. Ричър седна и се зае да отброява минутите. Бърк закрачи из стаята. Картър Грум раздразнено барабанеше с пръсти по облегалката на едното кресло. Разузнавач от морската пехота, който се беше озовал на сухо. Как го беше казал? „Мисля само за работата. Когато не съм на работа, не съм интересен.“ До него беше Грегъри — мълчалив и резервиран, съвсем по английски. До него седеше Перес, латиноамериканецът, който беше съвсем дребен. До него — Адисън с белязаното лице. Най-вероятно от нож, помисли си Ричър. После беше Ковалски — по-висок от останалите, но все пак дребен в сравнение с Ричър. Войниците от специалните части обикновено бяха такива. Дребни, пъргави и жилави. Издръжливи, неуморни и лукави. Като лисици, а не като мечки.

Никой не казваше нищо. Нямаше за какво да си говорят, освен че краят на всяко отвличане е най- опасната част от него. Какво можеше да накара похитителите да спазят думата си? Честта? Или чувството за бизнес етика? Защо да рискуват със сложно прехвърляне на заложниците, когато плиткият гроб и куршумът в главата на жертвата бяха толкова по-просто и безопасно решение? Човечност? Приличие? Ричър хвърли поглед към снимката на Кейт Лейн до телефона и почувства лек хлад. Сега тя беше по-близо до смъртта, отколкото във всеки друг момент през последните три дни, и той го знаеше добре. Предполагаше, че и всички останали го знаят.

— Време е — каза Бърк. — Тръгвам.

— Нека ти занеса чантата до колата — предложи Ричър.

Двамата слязоха с асансьора. Във фоайето на партера се разминаха с една забързана дребна мургава жена с дълго черно палто, обградена от високи мъже в костюми — секретари, помощници или телохранители.

— Това Йоко Оно ли беше? — попита Ричър.

Бърк не отговори. Просто мина покрай портиера и излезе на тротоара. Черното беемве чакаше. Бърк отвори задната врата.

— Остави чантата на задната седалка — каза той. — Така ще ми е по-лесно да я прехвърля в другата кола.

— Аз идвам с теб — каза му Ричър.

— Глупости, човече.

— Ще легна на пода отзад. Не рискуваме толкова много.

— Какъв смисъл има да го правиш?

— Все нещо трябва да се направи. И двамата знаем, че историята няма да завърши с хепиенд. Тя няма да се затича към нас през мъглата, стиснала ръката на малката смела Джейд. Просто няма да стане така. Затова трябва да проявим малко инициатива.

— Какво си намислил?

— След като оставиш чантата, ще сляза на следващия ъгъл. Ще се върна и ще видя какво става.

— Кой ти каза, че ще стане нещо?

— Ще оставиш четири милиона и половина в отключена кола. Според мен няма да ги държат там много дълго. Така че все ще видя нещо.

— И с какво ще ни помогне това?

— Със сигурност повече, отколкото ако седим горе и не правим нищо.

— Лейн ще ме убие.

— Той няма нужда да знае. Ще се върна доста след теб. Ти ще кажеш, че не знаеш къде съм. А аз ще кажа, че съм отишъл да се разходя.

— Ако объркаш нещо, Лейн ще те убие.

— Ако объркам нещо, ще се самоубия.

— Не, сериозно. Наистина ще те убие.

— Готов съм да поема този риск.

— Кейт ще поеме този риск.

— Все още ли разчиташ на хепиенд?

Бърк замълча. Десет секунди. Петнайсет.

— Качвай се — каза той накрая.

14

Бърк пъхна мобилния телефон на Лейн в гнездото, монтирано на контролното табло на беемвето, а Ричър пропълзя между седалките на ръце и колене. По стелките имаше кал. Колата беше със задно предаване и издутината на трансмисията му убиваше. Бърк запали двигателя, изчака да се отвори пролука в движението, направи обратен завой и подкара на юг по „Сентръл Парк Уест“. Ричър се намести, докато издутината се падна над хълбоците му, под ребрата.

— Гледай да не минеш през някоя дупка — обади се той.

— Не бива да разговаряме — каза Бърк.

— Само след като се обадят.

— По-добре го приеми насериозно — каза Бърк. — Виждаш ли това?

Ричър с усилие се надигна и видя малкото черно топче под предното стъкло откъм страната на шофьора, към което сочеше Бърк.

— Микрофон — обясни той. — За мобилния телефон. Много чувствителен. Дори ако кихнеш, ще те чуят.

— Аз ще мога ли да ги чувам? По високоговорител?

— Ще ги чуваш по десет високоговорителя — отвърна Бърк. — Телефонът е свързан с аудиосистемата. Автоматично се включва в нея.

Ричър легна отново и Бърк бавно продължи напред. После направи остър десен завой.

— Къде сме сега? — попита Ричър.

— На Петдесет и седма улица — отвърна Бърк. — Има ужасно задръстване. Ще се кача на магистралата „Уест Сайд“ и ще карам на юг. Предполагам, че ще ни пратят някъде в центъра. Сигурно са там. В този час е невъзможно да намериш друго място, където да паркираш ягуара. Ако не се обадят, преди да стигнем до „Батъри“, мога да се върна на север по Ист Ривър Драйв.

Ричър усещаше как колата спира, потегля, спира и потегля отново. Чантата с парите се клатушкаше над главата му.

— Сериозно ли смяташ, че може да е само един човек? — попита Бърк.

— Един е минималното количество — отвърна Ричър.

— Това важи за всички ситуации.

— Значи е възможно.

— Значи трябва да го хванем. Да го накараме да говори. Да решим проблема намясто.

— Ами ако не е само един?

— Може би трябва да рискуваме.

— Ти къде беше? — попита Ричър. — Преди да се уволниш?

— В „Делта“ — отвърна Бърк.

— Познаваше ли Лейн по това време?

— Познавам го, откакто се помня.

— Как щеше да изпълниш операцията пред „Блумингдейлс“, ако беше на мястото на извършителя?

— Бързо и мръсно, в колата. Веднага щом Тейлър спре.