е протекла по план. Двама от тях не се върнаха. Точно тези двамата.
— Какво съвпадение, а? — каза Ричър. — Точно двамата виновни да не се върнат?
— Според мен Лейн е направил така, че да не се върнат. Искал е да заличи следите.
Ричър мълчеше.
— Знам какво си мислиш — каза Пати. — Малката сестричка е луда.
Ричър я изгледа втренчено. Не приличаше на луда. Беше просто леко завеяна. По онзи начин, характерен за шейсетте години. Като сестра си. Носеше дългата си руса коса права, на път по средата, както и Ан на онази снимка. Имаше големи сини очи, чипо носле, лунички и бледа кожа. Беше с бяла риза с проста кройка и избелели сини дънки, боса и без сутиен. Човек можеше направо да я снима и да сложи снимката на обложката на музикална компилация. „Лятото на любовта“. „Дъ Мамас енд дъ Папас“, „Джефърсън Еърплейн“, „Биг Брадър“ и „Холдинг Къмпани“. Ричър обичаше такава музика. В лятото на любовта той беше на седем години, но му се искаше да е бил на седемнайсет.
— Как е станало според теб? — попита той.
— Найт шофирал колата, в която била Ан — започна Пати. — Това е неоспорим факт. Закарал я в магазина. Чакал до бордюра. Но тя така и не излязла от магазина. След четири часа имало телефонно обаждане. По обичайната процедура. Ченгетата не бива да се замесват, искане за откуп и тъй нататък.
— Как звучал гласът?
— Променен.
— Как?
— Все едно се говори през кърпа или нещо подобно.
— Колко поискал за откуп?
— Сто хиляди.
— Но Лейн все пак се е обадил на ченгетата.
Пати кимна.
— Да, за да си осигури алиби. Нещо като независими свидетели. Трябвали са му, за да запази реномето си пред останалите войници, които не са били посветени в схемата.
— И после какво?
— Като по филмите. Агентите на ФБР подслушали телефоните и направили засада на мястото, където трябвало да се оставят парите. Според версията на Лейн похитителите ги забелязали. Но всъщност всичко било измама. Агентите напразно чакали някой да се появи, защото всъщност изобщо не било планирало да се появява някой. Така че те върнали парите. Всичко било представление. Театър. Лейн изиграл ролята си, прибрал се вкъщи и разпространил версията, че той е чист, но ченгетата и ФБР са оплескали всичко и Ан е била убита заради тях. Сигурна съм.
— Къде е бил другият през това време? Този Хобарт?
— Никой не знае със сигурност. Бил в отпуск. Уж бил във Филаделфия. Но очевидно е чакал Ан да се появи в магазина. Той е бил другата половина от уравнението.
— Ти обади ли се в полицията?
— Не ми обърнаха внимание — отвърна Пати. — Не забравяй, че се случи преди пет години, скоро след единайсети септември. Всички бяха прекалено заети. Освен това армията изведнъж пак беше станала модерна. Нали се сещаш, всички търсеха някой истински мъж, който да поеме нещата в свои ръце, така че хората като Лейн бяха на върха на славата си. Ветераните от специалните части бяха като кинозвезди. Борбата ми беше изначално обречена.
— А този Бруър сега? Нали и той е полицай?
— Той просто ме толерира, нищо повече. Какво да прави? Нали си плащам данъците. Но не мисля, че ще поеме инициативата да свърши някаква истинска работа. Не си правя илюзии.
— Имаш ли изобщо някакви доказателства срещу Лейн?
— Не — отвърна Пати. — Никакви. Разполагам само с контекст, подозрения и интуиция. Нямам какво друго да споделя.
— Контекст ли?
— Знаеш ли с какво се занимават частните армии? По същество?
— По същество служат на Пентагона, за да заобикаля решенията на Конгреса.
— Точно така — каза Пати. — Те невинаги са по-добри войници от действителните военнослужещи. Често са по-лоши от тях, а със сигурност излизат по-скъпо. И съществуват единствено за да нарушават правилата. Нищо повече. Не се притесняват дали спазват Женевската конвенция, защото няма кой да ги подведе под отговорност. Правителството няма нищо общо с тях.
— Написала си си домашното — отбеляза Ричър.
— И какъв човек трябва да е Лейн, за да участва в това?
— Ти ми кажи.
— Алчен пор с мания за величие — отвърна Пати.
— За какво се чувстваш виновна? Че не си опазила живота на Ан?
— Трябваше да я убедя. Трябваше да я изкарам оттам жива, макар и без пари.
— Не е било лесно — каза Ричър. — Все пак ти си по-малката сестра.
— Да, но бях сигурна.
— Кога се премести тук?
— Година след смъртта на Ан. Не можех да оставя нещата просто така.
— Лейн знае ли, че си тук?
Тя поклати глава.
— Аз съм много внимателна. А този град е невероятно анонимно място. Може да минат години, преди да видиш съседите си.
— Какво искаш от мен?
— Какво искам ли?
— Доведе ме тук с някаква цел. И рискува прекалено много, за да го направиш.
— Мисля, че вече е време да започна да поемам рискове.
— Какво искаш да направя?
— Да се махнеш от него. За собственото си добро. Не си цапай ръцете с неговата работа. От това не може да излезе нищо хубаво.
Тя помълча малко.
— Той е и опасен — каза Пати. — По-опасен, отколкото можеш да си представиш. Глупаво е да стоиш толкова близо до него.
— Ще внимавам — каза Ричър.
— Останалите също са опасни.
— Ще внимавам — повтори той. — Аз винаги внимавам. Но сега смятам да се върна там. И да се махна, когато аз реша.
Пати Джоузеф не каза нищо.
— Искам обаче да се видя с този Бруър — продължи Ричър.
— Защо? За да се помайтапите за сметка на лудата сестричка?
— Не — отвърна Ричър. — Защото, ако е истински полицай, е разговарял с детективите по случая на Ан, както и с агентите на ФБР. Сигурно знае по-добре какво е станало.
— По-добре от кого?
— От когото и да е — каза Ричър. — Искам да говоря с него.
— Той може би ще мине по-късно.
— Тук ли?
— Обикновено минава, след като съм се обадила да докладвам.
— Нали каза, че не поемал инициативата?
— Според мен идва само да си поговорим. Мисля, че е самотен човек. Минава, след като му свърши дежурството, на път за вкъщи.
— Къде живее?
— На Стейтън Айланд.
— Къде работи?
