фирмата. Нито едно число не беше с повече от шест цифри или с по-малко от четири. Нищо друго не се разбираше от пръв поглед. Той затвори чекмеджето.
Отвори най-долното чекмедже вляво. Вътре имаше същите релси и разделители от жълт картон. Но папките тук бяха по-дебели, натъпкани с големите пластмасови пликове за документи, които се поставят в жабките на новите коли. Инструкции за експлоатация и сервизни дневници. Талони и застраховки. Беемве, мерцедес-бенц, беемве, ягуар, мерцедес-бенц, ландроувър. В някои комплекти имаше резервни ключове в прозрачни пластмасови калъфчета. Някои резервни ключове бяха на фирмени ключодържатели за съответната марка автомобил. Имаше квитанции от платени магистрали. Фишове от бензиностанции. Визитни картички на продавачи и сервизни работници.
Ричър затвори чекмеджето. Отново хвърли поглед към вратата. Там стоеше Бърк и мълчаливо го наблюдаваше.
20
Бърк помълча още малко. После каза:
— Отивам да се разходя малко.
— Добре — каза Ричър.
Бърк не отговори нищо на това.
— Искаш ли да дойда с теб? — попита Ричър.
Бърк хвърли поглед към екрана на компютъра. После сведе очи към отворените чекмеджета.
— Ще дойда с теб — каза Ричър.
Бърк само сви рамене. Двамата излязоха през кухнята. През фоайето. Лейн за малко вдигна поглед към тях от дневната, твърде зает със собствените си мисли, за да им обърне внимание. Не каза нищо. Ричър и Бърк излязоха в коридора. Мълчаливо се спуснаха с асансьора. Излязоха на улицата и завиха на изток, към Сентръл Парк. Ричър погледна към прозореца на Пати Джоузеф. Беше тъмен. Значи беше сама. Той си я представи на стола до прозореца, в полумрака. Представи си как химикалката й драска по бележника. „22:37 ч., Бърк и Венти излизат от ДБ пеша и тръгват на изток към Сентръл Парк.“ Или само „СП“. Човек, който пишеше „ДБ“ вместо Дакота Билдинг, със сигурност съкращаваше и името на парка. А може би вече не използваше „Венти“, а истинското му име. Нали й го беше казал. Значи вероятно беше написала „Бърк и Ричър излизат от ДБ“.
А може би просто спеше. И тя трябваше да спи като всички хора.
— За онзи въпрос, който ми зададе… — започна Бърк.
— Кой въпрос? — попита Ричър.
— Кой е знаел, че мисис Лейн обича да пазарува в „Блумингдейлс“.
— Е?
— Беше добър въпрос.
— Какъв е отговорът?
— Има и още един въпрос — продължи Бърк.
— Какъв?
— Кой е знаел, че тя ще ходи там точно онази сутрин?
— Предположих, че всички сте знаели — отвърна Ричър.
— Да, сигурно е така. Горе-долу.
— Значи не е кой знае колко добър въпрос.
— Мисля, че е замесен вътрешен човек — каза Бърк. — Някой е подсказал нещо на някой друг отвън.
— Ти ли беше?
— Не.
Ричър спря на светофара на „Сентръл Парк Уест“. Бърк спря до него. Беше черен като брикет и дребен, горе-долу с размерите и телосложението на бейзболен играч от старата школа. Играч от Залата на славата. Като Джо Морган например. Излъчваше същата физическа увереност, когато се движеше.
Светна зелено. Вдигнатата червена ръка изчезна и на нейно място се появи бялото човече, устремено напред. Ричър съжаляваше, че са сменили старите символи на светофара за пешеходци: думите „WALK“ и „DONT WALK“. Когато имаше избор, той винаги предпочиташе думите пред пиктограмите. Като дете много се възмущаваше от сбърканото изписване. По десет хиляди липсващи апострофа в „don’t“ във всеки американски град. Чувстваше го като малка, но вълнуваща тайна — нещо, което той знаеше по-добре от целия свят.
Тръгна да пресича.
— Какво стана след случая с Ан?
— С четиримата, които я отвлякоха ли? — попита Бърк. — По-добре да не знаеш.
— Предполагам, че и ти си помагал.
— Не коментирам.
— Те признаха ли си?
— Не — отвърна Бърк. — Твърдяха, че нямат нищо общо със случая.
— Но вие не им повярвахте?
— Какво друго да кажат?
Двамата стигнаха до отсрещния тротоар. Паркът се издигаше пред тях тъмен и пуст. Музиката беше замлъкнала.
— Къде отиваме? — попита Ричър.
— Няма значение — отвърна Бърк. — Просто исках да поговорим.
— За вътрешния човек?
— Да.
Завиха на юг и тръгнаха към Кълъмбъс Съркъл. Тук имаше светофари и натоварено движение. По тротоарите се движеха тълпи.
— Кой е бил според теб? — попита Ричър.
— Нямам представа — отвърна Бърк.
— Значи разговорът ще бъде съвсем кратък, не мислиш ли? — каза Ричър. — Искаш да поговорим, но нямаш нищо за казване.
Бърк замълча.
— А кой е бил външният човек? — попита Ричър. — Не този, който е предал информацията, а този, който я е получил. Според мен това е по-важният въпрос. Мисля, че точно това искаш да ми кажеш.
Бърк продължи да крачи мълчаливо.
— Ти почти ме измъкна навън насила — продължи Ричър. — И то не защото се притесняваш, че не се движа достатъчно на чист въздух.
Бърк продължи да мълчи.
— Да не искаш да си играем на въпроси и отговори? — попита Ричър.
— Може би това ще бъде най-добрият начин — отвърна Бърк.
— Окей — каза Ричър. — За парите ли става въпрос според теб?
— Не — отвърна Бърк.
— Значи парите са просто за заблуда?
— В най-добрия случай те са само половината от уравнението. Или може би паралелна цел.
— А другата половина от уравнението е причиняване на наказание?
— Точно така.
— Според теб става дума за човек, който мрази Лейн?
— Да.
— Един човек ли?
— Не.
— А колко?
— Теоретично погледнато, могат да бъдат стотици — отвърна Бърк. — Или хиляди. Може би цели народи. Объркали сме живота на доста хора, на всякакви места.
