— Е, все още са женени — отвърна Бърк.
— Какво трябва да означава това?
— Че се разбират добре.
— Колко добре?
— Достатъчно.
— Толкова, колкото се е разбирал с Ан? Първия път?
— Горе-долу — кимна Бърк.
— Ще се видим по-късно — каза Ричър.
Ричър проследи с поглед Бърк, докато не влезе в Дакота Билдинг, после продължи на запад, по-далеч от апартамента на Пати Джоузеф. Беше обичайна предпазна мярка, която веднага даде резултати. Ричър хвърли поглед зад себе си и видя, че Бърк го следи. Явно беше стигнал само до фоайето на Дакота Билдинг, а сега безуспешно се опитваше да го проследи незабелязано. Промъкваше се в сенките и черната му кожа и тъмните му дрехи наистина не се виждаха, но лъсваше като свръхнова звезда всеки път, когато минаваше под някоя улична лампа.
Ричър стигна до края на пресечката и слезе по стълбите в метрото. Отправи се към перона за мотрисата, която отиваше на север. Използва картата си за метрото. Предположи, че Бърк няма карта за метрото. Хората на Лейн винаги използваха служебните автомобили. В такъв случай Бърк щеше да се забави при машината, където трябваше да си купи билет с кредитна карта или с банкноти, които да извади от портфейла. Значи опашката му щеше да отпадне от състезанието още на първото препятствие. Ако минеше влак, разбира се.
Но това не стана.
Беше към полунощ и метрото отдавна не се движеше на кратки интервали. Средното време за чакане сигурно беше петнайсет-двайсет минути. Ричър можеше да си опита късмета, но реши друго. Обърна се и видя, че Бърк прибира чисто новата си карта за метрото от машината и се обляга на стената, за да почака.
Ричър зачака. На перона с него чакаха още дванайсет души. Група от трима, група от двама и седем сами. Повечето бяха добре облечени. Обикновени граждани, които се прибираха вкъщи след кино или ресторант — към по-евтините си квартири по улиците с номера над 100 или дори чак в предградията на Хъдсън Хайтс.
В тунела цареше тишина. Въздухът беше топъл. Ричър се подпря на една колона и зачака. После чу как релсите запяха странната си металическа песен. Приближаваше се влак. Той видя бледата светлина в тунела и усети напора на топлия въздух. Шумът се усили и дванайсетте души на перона се раздвижиха напред.
Ричър отстъпи назад.
Притисна се в една ниша в стената, голяма колкото телефонна будка. Остана неподвижен. На перона пристигна влакът — беше бърза, дълга и шумна композиция, съскаше и пищеше. Номер 1, местна линия. От блестящ алуминий и ярко осветени стъкла. Вагоните спряха. От тях слязоха хора, други се качиха. После и Бърк се промуши на перона и се качи на влака в момента, в който вратите вече се затваряха. Влакът потегли, от ляво на дясно, и Ричър видя Бърк през прозорците. Гледаше напред и вървеше от вагон във вагон, търсейки го.
Сигурно щеше да пристигне чак в Бронкс, на 242-ра улица или при Ван Кортланд Парк, преди изобщо да разбере, че плячката му не е във влака.
Ричър излезе от нишата и изтупа ризата си. Върна се на улицата. Беше похарчил два долара, но беше останал сам, а точно сега искаше да бъде сам.
Портиерът на „Маджестик“ се обади горе и после посочи асансьорите на Ричър. След три минути Ричър стисна ръката на ченгето Бруър. Пати Джоузеф отиде в кухнята, за да направи кафе. Беше преоблечена с тъмен костюм, сако и панталон — делова и елегантна. Този път беше и с обувки. Излезе от кухнята с две чаши „Уеджуд“ — същите, които Ричър вече беше виждал. Даде едната на Бруър, а другата на Ричър и каза:
— Ще ви оставя да си говорите. Може би ще ви бъде по-лесно, ако не съм тук. Ще отида да се поразходя. Само през нощта се чувствам в безопасност.
— Бърк ще се върне с метрото след около час — предупреди я Ричър.
— Няма да ме види — каза Пати.
После си тръгна, като хвърли притеснен поглед през рамо, все едно бъдещето й зависеше от този разговор. Ричър я проследи с очи, докато затвори вратата, после се обърна към Бруър, за да го прецени. Бруър изглеждаше точно така, както се очаква от един детектив от полицейското управление в Ню Йорк, само че от всичко имаше по повече. Беше по-висок, малко по-тежък, с по-дълга коса, по-запуснат вид и по- енергично излъчване. Изглеждаше на петдесетина години. Или беше на четирийсет и няколко, а косата му беше посивяла по-рано.
— Ти за какво играеш? — попита той.
— Едуард Лейн ми предложи работа — отвърна Ричър. — После чух историята на Пати. Така че искам да разбера в какво се забърквам. Това е всичко.
— Каква работа ти предложи?
— Иска да ме наеме за нещо.
— Какво работиш?
— Служих в армията — отвърна Ричър.
— Живеем в свободна страна — каза Бруър. — Можеш да работиш, за когото си искаш.
После седна на канапето на Пати Джоузеф, все едно беше негово. Ричър внимаваше да не се доближава до прозореца. В стаята светеше и от улицата можеха да го видят. Той се подпря на стената близо до антрето и отпи от кафето си.
— Аз също бях ченге — каза той. — От военната полиция.
— Трябва ли да се впечатля?
— Много от твоите хора са служили на същото място. Те впечатляват ли те?
Бруър сви рамене.
— Добре, можем да поговорим няколко минути.
— Най-важното — каза Ричър. — Какво стана преди пет години?
— Не мога да ти отговоря на този въпрос — отвърна Бруър. — Никой от полицейското управление на Ню Йорк не може да ти отговори. Ако е било отвличане, значи е работа на ФБР, защото отвличането е федерално престъпление. Ако е било обикновено убийство, значи е работа на полицията от Ню Джързи, защото тялото е било открито от другата страна на моста „Джордж Уошингтън“ и не е местено след смъртта. Следователно никога не е било в нашата юрисдикция. Следователно никой от нас не може да изкаже обосновано мнение.
— Тогава какво правиш тук?
— Връзки с обществеността. На хлапето му е мъчно и иска да си споделя с някого. Освен това е готина и прави хубаво кафе. Какво повече му трябва на човек?
— Твоите хора сигурно са получили копие от документацията по разследването.
Бруър кимна.
— Да, имаме досие.
— И какво има в него?
— Предимно прах и паяжини. Горе-долу единственото, което се знае със сигурност, е, че преди пет години Ан Лейн е умряла в Ню Джързи. Тялото се е разлагало цял месец, преди да го открият. Явно не е била приятна гледка. Но са я идентифицирали по зъбите. Няма грешка, тя е била.
— Къде са я намерили?
