По трудния начин

— А реалистично погледнато?

— Повече от един човек — отвърна Бърк.

— Двама?

— Да.

— Защо го мразят?

— Кое е най-лошото нещо, което един човек може да причини на друг?

— Зависи на кого го причинява — отвърна Ричър.

— Точно така — каза Бърк. — И кои сме ние?

Ричър си помисли: Тюлени, делти, разузнавачи от морската пехота, зелени барети, английски специални части. Най-добрите в света.

— Войници от специалните части — отвърна той.

— Точно така — повтори Бърк. — И какво не правим ние?

— Не оставяте никой от своите загинали на бойното поле.

Бърк не отговори.

— А Лейн го е направил — продължи Ричър. — Изоставил е двама.

Бърк спря от северната страна на Кълъмбъс Съркъл. Навсякъде около тях ръмжаха коли. Светлините на фаровете се мятаха като камшици. Вдясно се виждаше високата сребриста кула на един нов небостъргач. Широк в основата си, той заемаше цялата 59-а улица, а над нея се издигаха две еднакви кули.

— И какво е станало? — попита Ричър. — Те са имали братя или синове? Някой е излязъл от анонимност и е потърсил отмъщение? След толкова време? Заради тях двамата?

— Не е задължително да са братя или синове — каза Бърк.

— Приятели?

— Не е задължително да са приятели.

— Кой тогава?

Бърк не отговори. Ричър го изгледа невярващо.

— Господи — каза. — Изоставили сте двама живи?

— Аз не съм изоставял никого — поправи го Бърк. — Никой от нас не е. Лейн го направи.

— И ти мислиш, че те най-сетне са успели да се приберат у дома?

— Сигурен съм, че са положили всички усилия.

— Хобарт и Найт — каза Ричър.

— Знаеш как се казват?

— Очевидно.

— Откъде? С кого си говорил? В онези папки, които проверяваше, не пише нищо за тях. Нито пък в компютъра. Те са изтрити, все едно никога не са съществували. Все едно са малки мръсни тайни. Каквито са всъщност.

— Какво точно стана с тях?

— Били са ранени. Така каза Лейн. Ние изобщо не ги видяхме. Двамата бяха на предни наблюдателни постове, когато чухме изстрели от малокалибрено оръжие. Лейн отиде да провери, върна се и съобщи, че са тежко ранени и няма как да оживеят. Каза, че не можем да ги върнем. Че ще загубим твърде много хора, ако се опитаме. Затова просто ни заповяда да се изтегляме. И ние ги изоставихме.

— Какво е станало с тях според вас?

— Предположихме, че ще ги задържат като пленници. А оттам следваше изводът, че им остава около минута и половина живот.

Според мен Лейн е направил така, че да не се върнат.

— Къде се случи? — попита Ричър.

— Не мога да ти кажа — отвърна Бърк. — Ще вляза в затвора.

— Защо остана след това? Толкова дълго?

— А защо не?

— Защото останах с впечатлението, че не си доволен от начина, по който са се развили нещата.

— Аз се подчинявам на заповеди. Оставям офицерите да решават вместо мен. Винаги съм бил такъв и такъв ще си остана.

— Лейн знае ли, че са се върнали?

— Не ме слушаш — каза Бърк. — Никой не знае, че са се върнали. Никой дори не знае дали са живи. Просто предполагам. Гледам какво се случва и предполагам.

— Биха ли го направили те двамата? Хобарт и Найт? Биха ли наранили жена и дете, за да си отмъстят на Лейн?

— Питаш ме дали е оправдано? Естествено, че не. Но дали биха го направили? Разбира се, по дяволите. Войниците са прагматични хора и правят това, което върши работа. Особено след онова, което им е причинил Лейн.

Ричър кимна.

— Кой може да бъде вътрешният човек? — попита той.

— Не знам.

— Те какви бяха?

— Морски пехотинци.

— Като Картър Грум?

— Да — отвърна Бърк. — Като Грум.

Ричър не каза нищо.

— Морските пехотинци мразят това — каза Бърк. — Особено техните разузнавачи. Мразят някой да изоставя човек на бойното поле. Повече от всички останали войници.

— Тогава той защо е останал?

— По същата причина като мен. Ние не разсъждаваме, а изпълняваме. Това също е основно правило.

— Може би да, когато служиш в армията — каза Ричър. — Но не е задължително да го правиш в някаква измислена частна компания.

— Не виждам никаква разлика.

— А би трябвало, новобранецо.

— Внимавай какво говориш, приятел. В момента ти помагам да изкараш един милион долара. Ако намериш Хобарт и Найт, ще намериш Кейт и Джейд.

— Мислиш ли?

— Залагам долари срещу понички. Милиони долари срещу понички. Така че внимавай какво говориш.

— Няма да внимавам — каза Ричър. — Щом продължаваш да изпълняваш правилата, значи аз все още съм офицер. Така че мога да си говоря каквото искам, а ти ще слушаш и ще ми козируваш.

Бърк се извърна от бурната река на уличното движение и тръгна обратно на север. Ричър го остави да се отдалечи на пет крачки, после го настигна и тръгна редом с него. Не си казаха нищо повече. След десет минути завиха по 72-ра улица. Ричър вдигна поглед наляво. От прозореца на Пати Джоузеф бликаше ярка светлина.

21

— Ти върви — каза Ричър. — Аз ще се поразходя още малко.

— Защо? — попита Бърк.

— Защото ми каза някои неща, за които трябва да помисля.

— Не можеш ли да мислиш, ако не ходиш?

— В апартамента няма да намеря нито Хобарт, нито Найт.

— Това поне е сигурно. Досиетата им са изтрити.

— Още нещо — спря го Ричър. — Кога се запознаха Лейн и Кейт?

— Скоро след смъртта на Ан. Лейн не обича да бъде сам.

— Добре ли се разбират?