— На празен парцел близо до магистралата за Бостън.
— Причина за смъртта?
— Черепна травма в областта на тила. Дупка от пистолет, може би деветмилиметров, но не е възможно да се определи със сигурност. Трупът е бил на открито. През дупката са влизали и излизали гризачи. А гризачите не са глупави. Знаели са, че ще надебелеят от вкуснотиите вътре, така че първо са разширили дупката, преди да влязат в черепа. Костта е била надъвкана. И все пак сигурно е бил куршум девет милиметра, най-вероятно с ризница.
— Надявам се, че не си казал всичко това на Пати.
— Ти какъв го играеш? Добрият батко? Естествено, че не съм й казал всичко това.
— Намерили ли са нещо друго на местопрестъплението?
— Карта за игра. Тройка спатия. Мушната отзад в яката й. По картата няма никакви следи, за които да се хванат криминалистите, и никой не знае какво означава.
— Нещо като подпис?
— Или нещо като фишек. Нали се сещаш, понякога подхвърлят произволни следи, за да забавят разследването.
— Ти какво мислиш? — попита Ричър. — Отвличане или убийство?
Бруър се прозя.
— Няма смисъл да се усложняват нещата. Когато чуеш тропот на копита, се оглеждаш за коне, не за зебри. Когато се обади мъж и каже, че жена му е била отвлечена, го приемаш за вярно. Не започваш разследването с идеята, че е организирал някаква сложна конспирация, за да се отърве от нея. Освен това всичко се връзва. Истински телефонни обаждания, истински пари в брой в чантата.
— Но?
Бруър помълча малко. Отпи голяма глътка от кафето си, въздъхна и отпусна глава на канапето.
— Пати някак си те убеждава — отвърна той. — Нали се сещаш? Рано или късно се налага да признаеш, че все пак и другата версия е възможна.
— Имаш някакво инстинктивно подозрение, така ли?
— Просто не знам — каза Бруър. — Което само по себе си е странно чувство, когато става дума за мен. Понякога бъркам, но дори тогава
— И какво правиш по въпроса?
— Нищо — отвърна Бруър. — Говорим за отдавна закрито разследване извън нашата юрисдикция. Знаеш ли кога ще дойде денят, в който полицейското управление на Ню Йорк доброволно ще се заеме с още едно неразкрито убийство? Никога.
— Но все пак идваш тук?
— Както вече ти казах, хлапето има нужда от съчувствие. Мъката е дълъг и сложен процес.
— При всички роднини на жертвите ли ходиш така?
— Само при тези, които приличат на модели от „Playboy“.
Ричър не каза нищо.
— А ти за какво играеш? — попита отново Бруър.
— Вече ти казах.
— Глупости. Лейн е бил оперативен военен. Сега е наемен войник. Не би трябвало да се тревожиш, че е очистил някого преди пет години. Намери ми човек като Лейн, който
Ричър отново не каза нищо.
— Но нещо все пак те тревожи — настоя Бруър.
Двамата помълчаха заедно.
— Пати ми каза нещо странно — подхвърли Бруър. — Не е виждала новата мисис Лейн през последните няколко дни. Нито детето.
Ричър не отговори.
— Значи може би е изчезнала, а ти търсиш подобно нещо в миналото — каза Бруър.
Ричър продължи да мълчи.
— Ти си бил ченге, а не оперативен военен — продължи Бруър. — Така че започвам да се чудя за какво точно иска да те наеме Едуард Лейн.
Ричър не отговори.
— Искаш ли да споделиш нещо с мен? — попита Бруър.
— Аз задавам въпроси — каза Ричър. — Не споделям.
Още мълчание. Двамата се изгледаха продължително и строго — като ченге ченге.
— Както искаш — каза Бруър. — Живеем в свободна страна.
Ричър довърши кафето си и отиде в кухнята. Изплакна чашата на мивката и я остави вътре. После се подпря на лакти на кухненския плот и се загледа напред. Дневната беше като картина в рамка, очертана от арката на кухнята. Столът с високата облегалка беше до прозореца. На перваза бяха наредени средствата за наблюдение. Бележникът, химикалката, фотоапаратът и бинокълът.
— И какво правиш с докладите, които ти праща? Просто ги забравяш?
Бруър поклати глава.
— Не, предавам ги. Извън управлението. На някой, който има специален интерес към случая.
— Кой?
— Частен детектив от центъра. Жена. Тя също е готина. По-възрастна е от Пати, но какво пък.
— Полицейското управление на Ню Йорк вече наема частни детективи, така ли?
— Тази е по-особена. Работила е във ФБР.
— Те всички са работили някъде.
— Тази е водила разследването по случая с Ан Лейн.
Ричър мълчеше.
— Така че, както вече казах, има специален интерес към случая.
— Пати знае ли за това? — попита Ричър.
— По-добре да не знае — поклати глава Бруър. — По-добре никога да не разбира. Ще се получи неудобна комбинация.
— Как се казва тази жена?
— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — отвърна Бруър.
22
Ричър си тръгна от апартамента на Пати Джоузеф с две визитни картички. Едната беше стандартната служебна визитка на Бруър от полицейското управление в Ню Йорк, но другата беше по-елегантна: най- отгоре пишеше „Лорън Полинг“, а под него „частен детектив“ и „бивш специален агент на ФБР“. Най-отдолу беше адресът на кантората й в центъра, телефонни номера с код 212 (стационарен) и 917 (мобилен), имейл адрес и адрес на сайт в интернет. Визитката беше натъпкана с информация. Но изглеждаше елегантна и скъпа, професионална и делова. Беше по-хубава от служебната визитка на Бруър и дори от визитката на Грегъри, издадена от фирмата на Лейн.
Ричър пусна визитката на Бруър в един контейнер за боклук на „Сентръл Парк Уест“ и скри визитката на Лорън Полинг в обувката си. После се върна до Дакота Билдинг по обиколен маршрут. Наближаваше един сутринта. Той заобиколи сградата и видя една патрулка на Кълъмбъс Авеню. Ченгета, помисли си автоматично той. Думата се задържа в съзнанието му по същия начин, по който това му се беше случило в Сохо. Като клонка, понесена от реката, която спира до брега. Ричър затвори очи и се опита да я улови. Но мисълта отново му убягна. Той се отказа и зави по 72-ра улица. Влезе във фоайето на Дакота Билдинг. Портиерът от нощната смяна беше достолепен възрастен мъж. Обади се горе, после леко наклони глава в знак, че Ричър може да продължи. Грегъри го чакаше в коридора на петия етаж. Беше отворил вратата на апартамента. Двамата влязоха и Грегъри каза:
— Още няма нищо. Но все пак остават седем часа.
В апартамента цареше мъртва тишина и все още миришеше на китайска храна. Всички продължаваха да седят в дневната. Освен Бърк. Бърк все още не се беше върнал. Грегъри изглеждаше пълен с енергия, Лейн
