По трудния начин

седеше изправен на един стол, но останалите се бяха отпуснали в различни пози, които издаваха умората им. Лампите светеха със слаба жълта светлина, завесите бяха спуснати, а въздухът беше спарен.

— Ела да чакаш с нас — каза Лейн.

— Трябва да поспя — отвърна Ричър. — Три-четири часа.

— Влез в стаята на Джейд — предложи Лейн.

Ричър кимна и тръгна по коридорите към стаята на Джейд. Нощната лампа все още светеше. В стаята се носеше леко ухание на бебешка пудра и чиста кожа. Леглото беше прекалено малко за човек като Ричър. Всъщност беше прекалено малко, за който и да е възрастен човек. Беше детско легло, вероятно от специализиран детски магазин. До стаята имаше собствена баня — вероятно преустроена от стая за прислугата. Имаше умивалник, тоалетна чиния, вана и душ. Душът беше монтиран на отвесна тръба и нагласен на около метър и половина над дъното на ваната. Завесата на душа беше от прозрачен найлон на жълти патета.

Ричър избута душа нагоре, съблече се и бързо се изкъпа, като използва някакъв розов сапун с форма на ягода и бебешки шампоан. На етикета пишеше „Няма да плачеш“. Де да беше вярно, помисли си Ричър. После се избърса с една малка розова хавлия, премести малката ухаеща пижама на един стол, взе възглавницата и завивките от леглото и си направи бивак на пода. Наложи се да поразчисти плюшените мечета и куклите, за да си освободи място. Мечетата бяха нови, а куклите изглеждаха така, все едно никой не си беше играл с тях. Премести и бюрото с половин метър встрани, така че всички листа се изсипаха от него. Бяха рисунки с пастел на амбалажна хартия. Виждаха се дървета, които приличаха на зелени близалки на кафяви пръчки, а зад тях имаше голяма сива сграда. Дакота Билдинг, може би гледана откъм Сентръл Парк. Имаше и още една рисунка с три фигури, една от които беше много по-малка от останалите. Може би семейството. Майка, дъщеря и доведен баща. Майката и дъщерята се усмихваха, но Лейн беше нарисуван с черни дупки в устата, все едно някой му беше избил половината зъби. Имаше и рисунка на самолет, който лети ниско в небето. Под него имаше зелена земя, небето беше синьо и в него се виждаше жълта топка — слънцето. Тялото на самолета приличаше на кренвирш и имаше три илюминатора с лица зад тях. Крилата бяха нарисувани така, все едно ги гледаш отгоре; сякаш самолетът правеше опасна маневра. Последната рисунка отново изобразяваше семейството, но двойно. Имаше двама Лейн един до друг, две Кейт и две Джейд. Все едно гледаш първата рисунка, но я виждаш двойна.

Ричър подреди рисунките на бюрото и изключи лампата. Сви се под завивките. Стигаха от гърдите до коленете му. Усещаше миризмата на бебешки шампоан. От собствената си коса или от възглавницата на Джейд. Не беше сигурен. Настрои алармата в главата си за пет сутринта. Затвори очи, вдиша, издиша и заспа — на твърдия солиден под, под който имаше метър и половина глина от Сентръл Парк.

Ричър се събуди точно в пет сутринта, както се беше настроил. Беше му студено и не се чувстваше отпочинал. Подуши кафе. Намери Картър Грум в кухнята до една голяма машина за еспресо марка „Кръпс“.

— Остават три часа — каза Грум. — Смяташ ли, че ще се обадят?

— Не знам — отвърна Ричър. — Ти как мислиш?

Грум не отговори. Започна да барабани с пръсти по кухненския плот, докато чакаше да потече кафе от машината. Ричър почака с него. После в кухнята влезе Бърк. Изглеждаше така, сякаш изобщо не е спал. Не каза нищо. Не беше нито вежлив, нито враждебен. Държеше се така, все едно предишната вечер не се беше случило нищо. Грум напълни три чаши с кафе. Взе едната и излезе от стаята. Бърк взе другата и излезе след него. Ричър си изпи кафето на кухненския плот. Часовникът на готварската печка показваше пет и десет. А според Ричър беше малко назад, според часовника в главата му беше по-скоро към пет и петнайсет.

Време е за събуждане по телефона на бившия специален агент Лорън Полинг.

Ричър спря в дневната на път за навън. Лейн седеше на същия стол. Неподвижен. Все още изправен. Не беше помръднал. Стоик. Независимо дали беше истинска или престорена, издръжливостта му беше зашеметяваща. Грегъри, Перес и Ковалски бяха заспали по канапетата. Адисън беше буден, но не помръдваше. Грум и Бърк си пиеха кафето.

— Излизам — съобщи Ричър.

— Пак ли ще се разхождаш? — попита кисело Бърк.

— Ще закусвам — отвърна Ричър.

Възрастният мъж във фоайето все още беше на смяна. Ричър му кимна, зави надясно по 72-ра улица и тръгна към Бродуей. Никой не го проследи. Той намери един телефон с монети и набра мобилния телефон на Полинг от визитната картичка, която извади от обувката си. Предположи, че го държи включен до леглото си, на нощното шкафче, близо до възглавницата.

Полинг вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

Гласът й беше дрезгав — не точно сънлив, по-скоро за пръв път й се налагаше да говори днес. Може би живееше сама.

— Чувала ли си наскоро името Ричър? — попита Ричър.

— Трябва ли да съм го чувала? — отвърна Полинг.

— Ще си спестим много време, ако просто кажеш „да“. От Пати, сестрата на Ан Лейн, през един полицай, който се казва Бруър. Нали така?

— Да — каза Полинг. — Късно снощи.

— Искам да си уговорим ранна среща — каза той.

— Ти ли си Ричър?

— Да. След половин час в кантората ти?

— Знаеш ли къде е?

— Бруър ми даде визитната ти картичка.

— След половин час — каза Полинг.

И така, след половин час Ричър стоеше на тротоара на 4-та улица с чаша кафе в едната ръка и поничка в другата и гледаше как Лорън Полинг върви към него.

23

Ричър позна Лорън Полинг, защото тя не откъсваше поглед от него. Очевидно Пати Джоузеф беше предала и физическо описание заедно с името му. Така че Полинг се оглеждаше за висок, едър, рус, небрежно облечен мъж, който чака до вратата на кантората й, а тази сутрин на 4-та улица нямаше друг такъв.

Самата Полинг беше елегантна жена на около петдесет години. Или може би малко по-възрастна, като в такъв случай изглеждаше много добре за годините си. Бруър не беше излъгал, когато беше казал „Тя също е готина“. Беше с два-три сантиметра по-висока от среден ръст и носеше тясна черна пола до коленете, черни чорапи и черни обувки с високи токчета. Изумруденозелена блуза, може би от коприна. Наниз от големи изкуствени перли на шията. Златисторуса коса, фиксирана на големи вълни, които се спускаха до раменете й. Зелени очи, които се усмихваха. И изражение, което сякаш казваше: „Много се радвам да се запознаем, но нека да минем направо на въпроса.“ Ричър си представяше какви са били оперативките, които е провеждала във ФБР.

— Джак Ричър, предполагам — каза тя.

Ричър натъпка поничката в устата си, обърса ръка в панталоните си и стисна нейната. После застана до рамото й, докато тя отключваше външната врата на кантората. Продължи да я гледа, докато деактивираше алармата от панела в антрето. Панелът беше стандартно изпълнение — три на три копчета плюс нулата отдолу. Полинг използва дясната си ръка — среден пръст, показалец, безименен пръст, показалец. Бързо, енергично движение. Все едно пишеше на машина.

Най-вероятно е 8461, помисли си Ричър. Позволи ми да я видя, значи или е тъпа, или е разсеяна. По-вероятно е разсеяна. Не може да е тъпа.

Но все пак това беше алармата на цялата сграда. Не тя беше избирала числата. Така че не беше издала нито кода на домашната си охранителна система, нито на картата си от банкомата.