— Ела — каза Полинг.
Ричър я последва по тясно стълбище към втория етаж. Дояде поничката си по пътя. Тя отключи една врата и го въведе в кантората си. Беше в двустаен апартамент. Имаше чакалня и кабинет, където беше нейното бюро и два стола за посетители. Беше много малка кантора, но добре обзаведена. Безупречен вкус, приложен с голямо внимание. Беше пълно със скъпи неща, които професионалистите в областта на услугите купуват на лизинг, за да създават чувство на увереност у клиентите си. Ако беше малко по-голяма, кантората можеше да принадлежи на някой адвокат или пластичен хирург.
— Говорих с Бруър — каза тя. — Обадих му се вкъщи, след като говорих с теб. Събудих го. Не беше особено щастлив от този факт.
— Представям си — отвърна Ричър.
— Той е любопитен относно твоите мотиви.
Гласът на Лорън Полинг беше нисък и дрезгав, все едно през последните трийсет години се беше възстановявала от прекаран ларингит. Ричър можеше да седи и да я слуша цял ден.
— Така че и аз съм любопитна — продължи тя.
Полинг посочи към един стол за посетители с кожена тапицерия. Ричър седна на него. Тя се промуши покрай бюрото си. Беше слаба и се движеше елегантно. Обърна стола си към него и седна.
— Просто търся информация — каза Ричър.
— Да, но защо?
— Нека първо да видим дали тази информация ще ме отведе до положение, в което трябва да отговоря на този въпрос.
— Бруър каза, че си бил военно ченге.
— Едно време.
— Беше ли добър?
— Има ли лоши военни ченгета?
Полинг се усмихна — замислено и с лека тъга.
— Значи знаеш, че не би трябвало да разговаряш с мен — каза тя.
— Защо не?
— Защото не съм надежден свидетел. В никакъв случай не мога да бъда обективна.
— Защо?
— Помисли — отвърна тя. — Не е ли очевидно? Ако Едуард Лейн не е убил жена си, кой го е направил, по дяволите? Ами
24
Ричър се размърда на стола си и отвърна:
— Никой не успява в сто процента от случаите. В истинския свят постоянно правим грешки. Ти, аз, всички. Престани да мислиш за това.
— Друго не можеш ли да ми кажеш? — попита Полинг.
— Заради мен сигурно са убили повече хора, отколкото познаваш. Но не се измъчвам от това. Стават грешки, какво да се прави.
Полинг кимна.
— Всичко е заради сестрата. Постоянно седи на онзи идиотски наблюдателен пост. Все едно е живата ми съвест.
— Ние се запознахме — каза Ричър.
— Тя ме тревожи.
— Кажи ми за тройката спатия — каза Ричър.
Полинг спря за миг, все едно сменяше скорост.
— Направихме заключение, че няма определен смисъл — каза тя. — Тогава имаше книга, филм или нещо подобно, където убийците оставяха карти за игра до жертвите, така че по онова време постоянно се случваше да намираме карти на местопрестъплението. Но обикновено оставяха аса или пики. В базата данни нямаше нищо за тройки. И почти нищо за спатии. После си помислихме, че може би убийството е едно от три действия, които са свързани, но нямаше нищо подобно, с което да го свържем. Проверихме символиката на тройката и теорията на числата. Обадихме се в Калифорнийския университет и говорихме с хора, които изучават културата на уличните банди. Нищо. Обадихме се на специалисти по семиотика от Харвард, Йейл и „Смитсониън“. Обадихме се в „Уеслиън“ в Кънетикът и накарахме един специалист по лингвистика да поработи по случая. Нищо. Хванахме и един студент последен курс от Колумбийския университет. Работихме с най-големите мозъци на света, но отникъде не излезе нищо. Тройката спатия не означаваше нищо. Единствената й цел беше да ни накара да си загубим времето. Но това само по себе си също беше безсмислено заключение. Защото ние искахме да разберем
— Тогава проверявахте ли Лейн? Още преди да чуеш теорията на Пати?
Полинг кимна.
— Проверявахме много внимателно. И него, и всичките му хора. Но тогава разсъждавахме по-скоро от гледната точка на оценка на риска. Какви хора го познават? Кои от тях знаят, че той има пари? Кои от тях изобщо знаят, че е женен?
— И какво излезе?
— Ами той не е много симпатичен човек. Всъщност е на границата на психично разстройство. Изпитва маниакална нужда да командва.
— И Пати Джоузеф казва така.
— Права е.
— И знаеш ли какво? — продължи Ричър. — Неговите хора също са доста откачени. Те пък изпитват маниакална нужда да изпълняват заповеди. Поговорих си с някои от тях. Вече са цивилни, но се държат здраво за старата военна дисциплина. Черпят сигурност от нея. Дори когато не са доволни от резултатите.
— Да, те също са странни типове. Всичките са бивши военнослужещи от специални части и закрити операции, така че от Пентагона, естествено, не горяха от желание да споделят информация. Но все пак забелязахме две неща. Доста от тях са обикаляли по света, но имат много по-малко медали, отколкото би трябвало. И повечето от тях са се уволнили по канален ред. А не с почести. Включително и самият Лейн. Според теб какво означава това?
— Подозирам, че знаеш съвсем точно какво означава.
— Бих искала да чуя твоята професионална преценка.
— Означава, че са били лоши момчета. Или са били дребни риби с неприятно поведение, или са били по-опасни, но обвиненията срещу тях не са били доказани.
— А защо нямат медали?
— Операциите, в които са участвали, не са били чисти — обясни Ричър. — Твърде много странични жертви, мародерство, измъчване на военнопленници. Може би някои от военнопленниците са били убити. Може би някои сгради са били изгорени.
— А самият Лейн?
— Заповядал е да се проведе мръсна акция или не я е спрял. Или може би е участвал в такава. На мен ми каза, че се е отказал след Първата война в Залива. Аз също бях там. Имаше някои места, където дисциплината не беше на добро равнище.
— Но такива неща не могат да се докажат, нали?
— Специалните части винаги работят сами, на километри разстояние от всички останали. Работят в свой, таен свят. Може би е имало слухове. Може би тук-там някой е изпял нещо. Но няма неоспорими доказателства.
Полинг отново кимна.
— И ние разсъждавахме по същия начин. И сами стигнахме до тези заключения. Във ФБР постъпват много бивши военнослужещи.
— Постъпваха — поправи я Ричър. — Вече взехте всички добри момчета. Тези, които са се уволнили с
