Един изстрел

— Погледни нататък — каза Ричър.

Платното беше повдигнато на високи бетонни колони и в този участък минаваше на около дванайсет метра от земята. Мантинелата беше висока почти метър. Зад нея, право напред и леко вдясно, се виждаше горният етаж на библиотеката. Имаше красив корниз от бял варовик, отгоре с керемиден покрив. Изглеждаше близо, сякаш можеше да се пипне с ръка.

— Какво? — попита Хелън.

Ричър посочи с пръст, после се наведе назад, за да може тя да види. От мястото, където се намираха, се откриваше като на длан пешеходната зона с фонтана, като тесният проход между басейна и преградната стена се падаше на една линия с входа на сградата, в която се намираха Държавната автомобилна инспекция и наборното бюро.

— Джеймс Бар беше снайперист — каза Ричър. — Нито много добър, нито много слаб, във всеки случай един от нашите, обучаван цели пет години. Както всяко обучение, и това преследва определена цел. Взимат се хора, които може и да не са умни по рождение, но се правят да изглеждат умни чрез насаждане на определени тактически умения. Тези умения се култивират и развиват, докато напълно се автоматизират и станат втора природа.

— Нищо не разбирам.

— Един добре обучен снайперист би стрелял оттук — каза той. От надлеза на магистралата. Защото от тази огнева позиция целите идват право към него в индийска нишка през тесния проход. Така ги взима на прицел, без изобщо да мести цевта. Те просто му кацат един по един на мушката. Докато да се целиш отстрани в движеща се мишена е много по-трудно. Те са му минавали от ляво на дясно, при това доста бързо. Трябвало е да пресмята ъгъл на компенсация, да мести цевта след всеки изстрел.

— Но не е стрелял оттук.

— Това искам да кажа и аз. Не е, а тъкмо оттук е трябвало да стреля.

— Е, и?

— Човекът е имал ван. Можел е да отбие за малко тук, където сме ние сега. Точно на това място. Можел е да се прехвърли на задната седалка и да отвори плъзгащата се врата. Можел е да стреля направо от вана, Хелън. С тия тъмни прозорци, при толкова малко движение, никой е нямало да види нищо. Щял е да изгърми и шестте патрона, почти без да се цели, като и шестте гилзи са щели да останат вътре във вана, след което да затвори вратата, да седне обратно зад волана и да потегли. Хем по-добро място за стрелба, хем никакви следи. Никакви улики, единствено гумите му са щели да се допират до асфалта.

— Но оттук е доста по-далеч. Разстоянието е по-голямо.

— Разстоянието е около шейсет метра. Бар стреля безпогрешно от пет пъти по-голяма дистанция. Като всеки обучен снайперист. С „М1А Супер Мач“ шейсет метра са все едно от упор.

— Можело е да му запишат номера. Оттук все някой минава. Или поне да запомнят вана.

— Номерата му са покрити с кал. Може би нарочно. Не, той със сигурност е щял да се измъкне. След пет минути е щял да бъде на седем-осем километра оттук. Много по-лесно, отколкото да се провира по задръстените улици в центъра.

Хелън Родин не каза нищо.

— Освен това е очаквал слънчево време — продължи Ричър. — Ти сама ми каза, че по това време на годината обикновено е слънчево. В пет следобед слънцето е щяло да му свети от запад право в гърба. Да осветява целите му. Това е идеално условие за един снайперист.

— Понякога вали.

— И това е щяло да бъде добре за него. Защото дъждът е щял да измие следите от гумите му. Както и да го погледнеш, трябвало е да дойде с вана и да стреля оттук. Логиката сочи това.

— Но не го е направил.

— Именно.

— Защо ли?

— Трябва да се връщаме в кантората ти. Там ти е мястото сега. Имаш да вършиш много работа. Трябва ти стратегия.

Хелън Родин седна зад бюрото си. Ричър отиде до прозореца и погледна към площада. Потърси недъгавия мъж с дебелия двуреден костюм. Не го видя.

— Каква стратегия? — попита Хелън. — Бар сам е избрал откъде да стреля, това е всичко. Просто изборът му може да не е бил добър — според теб или според някаква военна теория отпреди петнайсет години, която отдавна е забравил.

— Тия неща не се забравят — каза Ричър.

— Не съм убедена.

— Затова се е отказал от Чапман — каза Ричър. — Защото и той не е бил убеден. Затова е казал да потърсят мен.

— А защо ти си убеден?

— Защото съм изправен пред ситуация, в която добре обучен снайперист игнорира идеална огнева позиция и избира много по-лоша.

— Нали и в Кувейт Сити е стрелял от обществен гараж? Ти сам го каза.

— Да, но защото е бил подходящ за огнева позиция. Беше точно срещу изхода на жилищната сграда. Четиримата са вървели право към него. Повалил ги един след друг като плочки на домино.

— Минали са четиринайсет години — каза тя. — Може би вече не е толкова добър, колкото навремето.

— Тия неща не се забравят — повтори Ричър.

— Е, добре. Откъде следва обаче, че е по-малко виновен?

— Защото за лошия му избор на позиция трябва да има някаква причина. А зад всяка причина се крие мотив.

— И каква е била неговата причина?

— Вероятно доста сериозна, ако питаш мен. Защо иначе да се завре в сграда, почти на нивото на улицата, в пренаселен район, на място, където да остави толкова веществени следи, колкото Емерсън не е виждал през цялата си двайсетгодишна кариера?

— Добре де, кажи ми защо го е направил.

— Защото целта му е била именно да остави колкото се може повече улики.

Тя го изгледа.

— Но това е налудничаво!

— Мястото на инцидента е било истинска златна мина. Всички така се радваха колко много улики са намерили, че нито за момент не им хрумна да се запитат защо всъщност са толкова много. Дори и аз. Беше като на кино, Хелън. Като по учебник. Нещо подобно сигурно са преподавали на Белантонио в първи курс в колежа. Твърде идеално, за да е истина, следователно не е било истина. Нищо в цялата история не е истина. Да почнем с това: защо му е трябвало да носи шлифер? Било е топло, не е валяло, пък е бил и с кола. Но е бил с шлифер, за да остави характерни влакна, като се отърка в колоната. Защо е обул тези идиотски войнишки обувки? Само като ги погледнеш, и ти става ясно, че са като прахосмукачка. По тях полепва всичко. Защо е стрелял от тъмното? За да се вижда дулният пламък, някой да го забележи и после да се качат горе и да открият всички следи. Защо е остъргал ложата на пушката си в парапета? Та една такава пушка струва две хиляди и петстотин долара. Защо не е взел конуса със себе си? Можел е просто да го метне във вана, вместо да го оставя там.

— Смахната работа — каза Хелън.

— Има и две други обстоятелства, още по-смахнати — продължи Ричър. — Защо си е платил паркинга? Това не ми дава мира от самото начало. Питам се, кой би направил такова нещо? Но той го е направил. Само и само да остави една последна следа. Няма друго обяснение. Оставил е монета в брояча, за да снемем отпечатъците му. За да ни поднесе всичко по възможно най-лесен начин. За да направим връзка с гилзата, която сигурно също е оставил там нарочно.

— Паднала е в някаква цепнатина.

— Могъл е да я извади. Наоколо са се въргаляли всякакви жици, поне според доклада на Белантонио.