стая. Замахваше наслуки в пространството, като се надяваше да се улови за нещо. След първите шест въпроса разбра, че това няма да стане.
Попита я:
— Как бихте характеризирали военната служба на Джеймс Бар?
— Примерна, без да е изключителна — отвърна тя.
— Имал ли е някога неприятности? — беше следващият въпрос.
— Не, доколкото ми е известно.
— Извършвал ли е някога престъпление?
— Не, доколкото ми е известно.
— Чухте ли за неотдавнашните събития в нашия град?
— Да, чух — отвърна Хътън.
— Има ли нещо в миналото на Джеймс Бар, което да хвърля светлина върху възможността или невъзможността да е бил замесен във въпросните събития?
— Не, доколкото ми е известно — потрети тя.
И последният въпрос:
— Има ли причина Пентагонът да обръща специално внимание на Джеймс Бар в сравнение с останалите ветерани от войните?
— Не, доколкото ми е известно — беше отговорът.
След което Алекс Родин се отказа.
— Е, добре — каза той. — Благодаря ви, генерал Хътън.
Хелън Родин извървя трийсетина метра по улицата и се спря за момент пред къщата на Джеймс Бар. Отпред имаше опъната полицейска лента, а разбитата входна врата беше закърпена с парче шперплат. Къщата изглеждаше празна и запусната. Нямаше нищо интересно за гледане. След кратко размишление тя извади мобилния си телефон, за да си повика такси, което да я закара до болницата. Когато стигна, минаваше четири и слънцето беше слязло на запад, оцветявайки белезникавата бетонна сграда в нежни нюанси на оранжево и розово.
Тя се качи с асансьора до шестия етаж, разписа се в дневника на затворническата управа, намери грохналия трийсетгодишен лекар и го разпита за състоянието на Джеймс Бар. Той не й отговори нищо конкретно. Изобщо не се интересуваше от състоянието на Бар. Хелън го подмина и отвори вратата на болничната стая.
Бар беше буден и в съзнание, все така прикован с белезници към рамката на леглото. Главата му беше стегната в същата метална скоба. Очите му бяха отворени и вперени в тавана. Дишаше бавно и плитко, а мониторът на сърдечната му дейност писукаше през повече от секунда. Ръцете му трепереха, белезниците едва доловимо потракваха по тръбната рамка.
— Кой е? — попита той.
Хелън пристъпи към леглото и се наведе напред, за да я види.
— Добре ли се грижат за вас? — попита тя.
— Нямам оплаквания — отвърна той.
— Разправете ми за вашия приятел Чарли.
— Той тук ли е?
— Не, няма го.
— Майк дойде ли?
— Мисля, че не пускат посетители. Само адвокатите и роднини.
Бар не каза нищо.
— Тези двамата единствените ви приятели ли са? — попита тя. — Майк и Чарли?
— Мисля, че да — отвърна той. — Майк ми е по-скоро съсед.
— А какъв ви е Джеб Оливър?
— Моля?
— Работи в магазина за авточасти.
— Не го познавам.
— Сигурен ли сте?
Бар раздвижи очи и присви устни като човек, който рови в паметта си и се опитва да си спомни, надявайки се на похвала.
— Съжалявам — каза накрая той. — Никога не съм чувал за него.
— Взимате ли наркотици?
— Не — отвърна Бар. — Никога. Дума да не става. — Той замълча. — Всъщност аз нищо особено не правя. Просто си живея. Затова цялата тази история ми е толкова странна. Четиринайсет години живях нормално. За какъв дявол да ги хвърлям на вятъра?
— Разправете ми за Чарли — подкани го Хелън.
— Виждаме се чат-пат — каза той. — Намираме си занимания.
— С оръжие?
— Да, и това.
— Къде живее Чарли?
— Не знам.
— Откога сте приятели?
— От пет години. Може би шест.
— И не знаете къде живее?
— Не ми е казвал.
— Но той ви е идвал на гости.
— Е, и какво?
— А вие никога не сте ходили у тях?
— Той идваше у нас.
— Имате ли телефонния му номер?
— Той идва от време на време, просто така, без да се обажда.
— Близки ли сте?
— Да речем.
— Колко сте близки?
— Ами, разбираме се.
— Достатъчно ли, за да споделите какво се е случило преди четиринайсет години?
Бар не отговори. Затвори очи.
— Казахте ли му?
Бар не отговори.
— Мисля, че сте му казали.
Бар нито потвърди, нито отрече.
— Странно е, че не знаете къде живее приятелят ви. Особено приятел като Чарли, с когото сте толкова близки.
— Не съм настоявал да разбера — каза Бар. — Имах късмет, че изобщо си намерих приятел. Не исках да си разваляме приятелството с излишни въпроси.
Айлийн Хътън стана от масата, откъдето даде показанията си на Алекс Родин, и се ръкува с всички присъстващи. После излезе навън и в коридора си сблъска с някакъв мъж, който можеше да бъде само полицаят Емерсън. Същият, за когото я беше предупредил Ричър. Мъжът потвърди подозренията й, като й връчи служебна картичка с името си.
— Може ли да поговорим? — попита той.
— За какво? — контрира тя.
— За Джак Ричър.
— Какво за Джак Ричър?
— Познавате го, нали?
