секретар. Тя остави служебния си номер и помоли Майк да й се обади по важен въпрос.
Емерсън прекара цял час с полицейския художник и си тръгна с достатъчно убедителен портрет на Джак Ричър. Рисунката с молив бе сканирана на компютър и оцветена. Тъмноруса коса, ясносини очи, между среден и силен загар на лицето. Емерсън добави името му, приблизителния ръст — метър и деветдесет и два-три, теглото — сто и десет-петнайсет килограма, и видимата възраст — някъде между трийсет и пет и четирийсет и пет години. Най-отдолу изписа телефонния номер на полицейския участък. После разпрати съобщението по електронната поща до всички учреждения и търговски заведения в околността, а на принтера отпечата двеста цветни бройки, като нареди на ръководителите на патрули да ги раздават на ръка на хотелиери и ресторантьори в града. След кратък размисъл той добави: и на келнерите в ресторантите, на продавачите на сандвичи и на барманите в заведенията.
Майк, приятелят на Джеймс Бар, позвъни на Хелън Родин в три часа следобед. Тя го попита за адреса му и го предума да приеме среща на четири очи. Той я увери, че ще си е вкъщи до края на деня. Така че тя повика такси и потегли. Майк живееше на същата улица като Джеймс Бар, на около двайсет минути от центъра. Къщата на Бар се виждаше от двора на Майк. Двете къщи си приличаха, както и останалите по протежение на улицата. Бяха от 50-те години, ниски и продълговати. Хелън си каза, че навремето са били напълно еднакви, но след близо половин век дострояване, препокриване, смяна на външните облицовки, градинарство и овощарство в дворовете бяха вече посвоему различни една от друга. Докато някои изглеждаха почти луксозни, други си бяха останали сиви и невзрачни.
Къщата на Майк беше от първия вид, тази на Бар — от втория.
Самият Майк се оказа застаряващ мъж на петдесет и нещо, който работеше първа смяна в склад за бои. Още докато Хелън му се представяше, жена му се прибра вкъщи. Тя също беше на петдесет и нещо и също като на него годините й личаха. Казваше се Тами и работеше почасово като медицинска сестра в зъболекарски кабинет — две сутрини в седмицата. Тя покани Хелън и Майк в дневната и после изчезна някъде, за да направи кафе. Хелън и Майк седнаха и няколко неловки минути мълчаха, сякаш се чудеха как да започнат.
— Е, какво да ви разправям? — започна накрая Майк.
— Били сте приятел на мистър Бар — каза тя.
Той погледна нервно към вратата на стаята. Беше отворена.
— Ами, приятел. Просто съсед.
— Сестра му ви описа като негов приятел.
— Отношенията ни бяха съседски. За някои хора това си е приятелство.
— Виждахте ли се често?
— Заприказвахме се, когато минаваше с кучето.
— На какви теми?
— За градинките — отвърна Майк. — Или, ако правеше ремонт, се съветваше с мен за боите. Аз пък го питах кой му е оправил площадката пред гаража. Такива неща.
— За бейзбол говорехте ли?
Майк кимна.
— Това му беше любима тема.
В този момент влезе Тами с поднос. Върху подноса имаше три чаши кафе, каничка с мляко, захарница и три хартиени салфетки. Плюс малка чинийка със сладки. Тя постави подноса на салонната масичка и приседна до съпруга си.
— Моля, заповядайте.
— Благодаря — каза Хелън. — Много сте любезна.
Тримата се обслужиха мълчаливо.
— Били ли сте някога на гости на мистър Бар?
Майк погледна неспокойно жена си.
— Един-два пъти — отвърна той.
— Не бяха приятели — натърти Тами.
— Изненадани ли сте? — попита Хелън. — От деянието му?
— Да — каза Тами. — За мен беше изненада.
— Следователно не бива да се смущавате, че в миналото сте общували с него. Не сте можели да предвидите какво ще стане. Тези неща винаги са изненадващи. Съседите научават последни.
— Вие се опитвате да го отървете.
— Не точно — каза Хелън. — Според една нова хипотеза той не е действал сам. Опитвам се да направя така, че и другият виновник да си понесе заслуженото.
— Не е Майк — каза Тами.
— Не съм си и помисляла, че е той — отвърна Хелън. — Честно. Особено сега, след като се познаваме. Но който и да е съучастникът, вие или Майк може да го познавате или да сте чували от Бар за него, или дори да сте го виждали да идва и да си тръгва от дома му.
— Бар нямаше приятели — каза Майк.
— Нито един?
— На мен поне не ми е споменавал. Живееше със сестра си, после тя се изнесе. Предполагам, че това му беше достатъчно.
— Името Чарли говори ли ви нещо?
Майк поклати глава.
— Какво работеше мистър Бар, когато изобщо работеше нещо?
— Не знам — отвърна Майк. — От години беше безработен.
— Виждала съм при него някакъв мъж — каза Тами.
— Кога?
— От време на време. Рядко. Идва и си отива. По всяко време на денонощието, като близък приятел.
— Откога е това?
— Откакто ние се нанесохме в квартала. Аз прекарвам вкъщи повече време от Майк. Така че виждам повече неща.
— Кога видяхте мъжа за последен път?
— Миналата седмица, струва ми се. На два пъти.
— В петък?
— Не, по-рано. Във вторник и сряда.
— Как изглежда?
— Дребен, с особена коса. Черна и остра, като свинска четина.
Айлийн Хътън измина със забързана крачка трите преки от „Мариот“ и пристигна в съдебната палата точно в четири без една минута. Секретарката на Алекс Родин слезе да я придружи до третия етаж. Свидетелите даваха предварителни показания в една голяма съвещателна зала, понеже повечето водеха със себе си собствени адвокати и стенографи. Но Хътън беше дошла сама. Тя седна от едната страна на голямата маса и се усмихна на микрофона и видеокамерата, поставени срещу нея. В този момент влезе Родин и се представи. Със себе си водеше малък екип — помощник-прокурор, секретарката си, както и една стенографка със съответната машина.
— Бихте ли казали за протокола имената и военната си длъжност? — попита той.
Хътън впери поглед в камерата.
— Айлийн Ан Хътън — каза тя. — Бригаден генерал от Главна военна прокуратура на Американската армия.
— Надявам се да не ви отнемем много време — каза Родин.
— Мисля, че няма — каза Хътън.
И се оказа права. Родин хвърляше въдиците си в непознати води. Беше като човек, затворен в тъмна
