Един изстрел

последен път си я виждал? Знаеш ли нещо за личния й живот? Семейство? Гаджета? Бивши гаджета? Телефонни обаждания от извратени типове? Врагове? Проблеми? Парични затруднения?

И после неизбежното: Забелязал ли си нещо необичайно през последните четирийсет и осем часа?

До десет и петнайсет Емерсън научи всичко за непознатия, който се бе появил в магазина предишния ден. Много висок, с масивно телосложение, слънчев загар, агресивен, разпитващ, облечен с масленозелени панталони и масленозелена фланелена риза. Научи за двете загадъчни срещи със Санди в задната стаичка, как му беше услужила с колата си и че със заплахи бе изтръгнал адреса на Джеб Оливър — който, между другото, също липсваше…

Емерсън остави Гари на Дона Бианка, излезе в коридора и позвъни от мобилния си телефон в кабинета на Алекс Родин.

— Днес имате късмет — каза той. — Деветнайсетгодишна жертва на убийство. Някой й е счупил врата.

— И къде ми е късметът?

— Последният й необясним контакт е бил вчера, на работното й място, и е бил с непознат, който отговаря на описанието на нашия приятел Джак Ричър.

— Наистина ли?

— Получихме доста добро описание от шефа й. Вратът й е счупен с един-единствен удар отстрани по главата, което не е лесно за обикновен човек, който няма телосложението на Джак Ричър.

— Кое е момичето?

— Една червенокоса, работила е в магазина за авточасти край магистралата. От същия магазин липсва още един служител, младо момче.

— Къде е станало?

— Пред хотел „Метропол Палас“.

— Там ли е отседнал Ричър?

— Не е, поне според хотелската книга.

— Следователно той заподозрян ли е, или не?

— Засега може да се каже, че е възможен извършител. Твърде възможен при това.

— И кога смяташ да го арестуваш?

— Още щом го открия.

— Ще се обадя на Хелън — каза Родин. — Тя ще знае къде е.

Родин излъга дъщеря си. Каза й, че Белантонио държал да се срещне с Ричър, за да изясни евентуално недоразумение относно доказателствения материал за обвинението.

— Какво конкретно? — попита Хелън.

— Нещо, което са обсъждали. Може изобщо да не е важно, но аз внимавам да не поемам никакви рискове. Не искам да ти давам повод за обжалване.

Оранжевият конус, помисли си Хелън.

— На път е към летището — каза тя.

— Защо?

— За да каже „здрасти“ на Айлийн Хътън.

— Познават ли се?

— Очевидно.

— Но това не е етично.

— Кое, да се познават?

— Да се опита да влияе на показанията й.

— Сигурна съм, че няма да се опита.

— Кога ще се върне?

— Следобед, струва ми се.

— Е, добре — каза Родин. — Въпросът може да почака.

Разбира се, това беше лъжа. Емерсън потегли незабавно за летището. Той вече на два пъти се бе срещал с Ричър лице в лице и можеше лесно да го познае в тълпата. Дона Бианка тръгна с него. Минаха заедно през забранената зона и влязоха в стаята на охраната, от която през едностранно прозрачно огледало се виждаше целият салон за пристигащи. Двамата огледаха всички лица на посрещачи. От Ричър нямаше и следа. Още не е дошъл. Двамата седнаха и зачакаха.

9

Ричър не отиде до летището. Не беше толкова наивен. Макар че на висшите военни често им се налага да летят с малки машини — самолети или хеликоптери, това не е нещо, което правят за удоволствие. Като изключим условията на военен конфликт, повече военнослужещи загиват при въздушни катастрофи, отколкото по каквато и да било друга причина. Ето защо, когато има избор, един умен бригаден генерал като Айлийн Хътън може да преглътне полет с голям реактивен лайнер от Вашингтон до Индианаполис, но за нищо на света няма да се друса в някакво двувитлово самолетче от Индианаполис до крайната си цел. Не, Хътън със сигурност бе наела кола.

Затова Ричър тръгна на югоизток, към библиотеката. Попита унилата жена на информацията къде държат телефонните указатели. Проследи с поглед сочещия й пръст, измъкна тежката книга от рафта и я просна на една маса за четене. Отвори на Х, за „Хотели“. Започна да търси. Без съмнение някой ефрейтор или сержант от Военната прокуратура бе направил същото само преди ден, но най-вероятно бе подходил дистанционно, ползвайки интернет, след като Хътън му бе разпоредила да й запази стая. В стремежа си да й се докара въпросният ефрейтор или сержант най-напред бе отворил картата на града и бе определил местоположението на съдебната палата спрямо шосето от север, по което тя щеше да пристигне. Едва тогава бе избрал подходящ хотел, който да й е близо. С подземен паркинг за наетата кола. Вероятно част от верига, за да получат намаление като държавни служители.

„Мариот“, каза си Ричър. Само натам може да отива. От магистралата ще вземе отклонението на юг, към града, после ще свие на изток и без да се лута, ще се озове право в хотела, който на свой ред е само на три преки от съдебната палата. Можеше да стигне дотам и пеша, след като си изяде полагащата й се хотелска закуска. Ефрейторът или сержантът със сигурност й беше отпечатал карта на маршрута, свалена от интернет, и й беше закрепил с кламер потвърждението за резервацията. За да й се докара. Айлийн.

Хътън имаше това свойство — всички около нея искаха да й се докарат.

Ричър запомни наизуст номера на „Мариот“ и върна указателя на рафта. Излезе във фоайето и набра номера от монетния автомат.

— Бих искал да потвърдя една резервация — каза той.

— На чие име?

— Хътън.

— Да, имаме такава за днес. Апартамент за една вечер.

— Благодаря — каза Ричър и затвори телефона.

Хътън щеше да хване някой ранен полет от Вашингтон. След две десетилетия в униформа подобни пътувания й бяха станали втора природа. Ставане в пет, в шест такси за летището, в седем отвеждане към самолета. Най-късно в девет щеше да кацне в Индианаполис. В девет и половина — да излиза с колата от паркинга на „Херц“. Оттам до този град бяха два часа и половина. Щеше да пристигне в хотела точно по обяд. А дотогава оставаше един час.

Той излезе от фоайето на библиотеката, прекоси площада и тръгна на североизток през редките тълпи пешеходци, мина покрай сградата с наборното бюро, заобиколи съдебната палата, откри лесно хотел „Мариот“, седна на една масичка в ъгъла на кафенето и зачака.

Хелън Родин позвъни в службата на Роузмари Бар. Не я откри. Рецепционистката звучеше притеснено.