— Ужасно късно е.
— Знам — каза Ченко. — Но работата е спешна.
Кратко мълчание.
— Чакай малко — каза накрая тя.
Ченко чу стъпките й да се отдалечават към спалнята. Настана тишина. После тя се върна. Вратата се отвори. Санди се появи на прага, загърната в пеньоар.
— Какво има? — попита тя.
— Трябва да дойдеш с нас — каза Ченко.
В този момент Владимир излезе от сянката.
— Какво прави пък
— Помага ми — отвърна Ченко.
— Налага се да излезеш.
— Както съм? Не мога.
— Правилно — съгласи се Ченко. — Трябва да се пооблечеш. Все едно имаш среща.
— Среща ли?
— Гледай да се издокараш хубаво.
— Но първо трябва да си взема душ. Да си среша косата.
— Спокойно, имаме време.
— С кого е срещата?
— Трябва просто да те видят на едно място. Все едно чакаш някого.
— По това време? Целият град спи.
— Не чак целият. Ние например не спим.
— Колко ще получа?
— Двеста — каза Ченко. — Заради късния час.
— За колко време?
— Не повече от минута-две. Просто трябва да те забележат, че отиваш някъде.
— Не знам…
— Двеста долара за две минути не е зле.
— Не е за две минути. Ще ми трябва цял час, за да се приготвя.
— Е, добре — каза Ченко. — Двеста и петдесет.
— Става — каза Санди.
Ченко и Владимир я изчакаха в дневната. Стените бяха тънки, та се чуваше всичко — и водата от душа, и бръмченето на сешоара, дори се чу как затаи дъх, докато се гримираше, чу се шляпването на ластика, когато си сложи бельото, и тихият шепот на дрехите върху измитата й кожа. Ченко забеляза, че Владимир е неспокоен и се поти. Но не толкова заради предстоящата задача. По-скоро заради присъствието на гола жена в съседната стая. В определени ситуации на Владимир не можеше да се разчита. Ченко беше доволен, че присъства и той, за да мине всичко гладко. Без него планът щеше да се провали още в първите няколко минути.
След около час Санди влезе в дневната. Изглеждаше, според изтърканото вестникарско клише, ослепително. Беше с прилепнала черна блузка, почти прозрачна. Отдолу имаше черен сутиен, който моделираше гърдите й в две неестествено кръгли полукълба. Тесните й черни панталони стигаха малко под коляното. Като скиорски клин. Или по-скоро като трико на велосипедист. Ченко не можеше да реши какво му напомнят. На краката — черни лачени обувки с висок ток, с бялата си кожа, червеникава коса и яркозелени очи приличаше на модел от някое списание.
— Къде са парите? — попита тя.
— Парите после — каза Ченко. — Като те върнем у дома.
— Покажи ми ги.
— В колата са.
— Да идем да ги видим — каза тя.
Излязоха навън един по един. Ченко водеше. Санди вървеше след него. Най-отзад беше Владимир. Колата беше паркирана точно пред сградата. От студа ламарината се беше запотила. Вътре нямаше никакви пари. Нито цент. Ченко знаеше това прекрасно. Той се спря на два метра от колата, обърна се и кимна на Владимир.
— Хайде — каза той.
Владимир се пресегна с дясната ръка, хвана Санди за рамото и я извърна към себе си. После с лявата, свита в юмрук, я удари в лявото слепоочие, малко над и малко пред ухото. Беше чудовищен удар. Като гюле. Главата й се люшна встрани, краката й се подкосиха и тя се свлече на земята като дреха, свалена от закачалка.
Ченко приклекна до нея. Изчака тялото да застане неподвижно и я пипна по врата, за да провери пулса. Пулс нямаше.
— Счупил си й врата — каза той.
Владимир кимна.
— Всичко е в посоката на удара — обясни той. — Беше насочен главно встрани, но имаше и известен въртящ момент. Така че вратът не е счупен, по-скоро е извит. Все едно е обесена.
— Ръката ти добре ли е?
— Утре ще ме наболява.
— Добро изпълнение.
— Старая се.
Двамата отключиха колата, повдигнаха нагоре подлакътника на задната седалка и положиха трупа по цялата й дължина. Побра се точно между вратите, без да се прегъва. Санди се оказа дребничко момиче. Във всеки случай не беше висока. После двамата се качиха отпред и потеглиха. Заобиколиха отдалеч „Метропол Палас“ и излязоха от задната му страна. Подминаха боклукчийските кофи до служебния вход и спряха в една странична уличка, пред изхода на аварийното стълбище. Владимир слезе и отвори задната врата на колата. Издърпа трупа за раменете и го остави да се изхлузи навън. Качи се обратно. Ченко подкара, но след пет метра спря и се извърна назад. Трупът лежеше като безформена купчина, подпрян на стената срещу аварийния изход. Изглеждаше доста правдоподобно. Сякаш Санди бе побягнала от стаята на военния, без да дочака асансьора, гонена от срам и уплаха, и бе излязла навън през аварийния изход, където, вече ранена, се бе спънала на високите си токове и си бе счупила врата при падането.
Ченко обърна колата и подкара на север — не много бързо, нито много бавно, за да не привлича внимание, докато измина дванайсетте километра на северозапад, до къщата на Зека.
8
Ричър се събуди точно в седем на другата сутрин и излезе да огледа улицата за „опашка“, а също и да потърси дрогерия наоколо. Близо километър вървя на зигзаг, но не забеляза никой да го следи. Намери дрогерия на две преки източно от мотела и си купи черно кафе в картонена чашка, пакетче еднократни самобръсначки, пяна за бръснене и паста за зъби. Върна се по заобиколен път с покупките си в стаята, постави дрехите си обратно под матрака и приседна на ръба на леглото да си изпие кафето. После си взе душ и се избръсна, като възпроизведе пълния 22-минутен цикъл за тези две дейности. Изми си косата два пъти с шампоан. После отново се облече и отиде да закуси в единственото познато заведение в околността — някаква закусвалня, която бе открил предишния ден, с малък бюфет в средата. Той си поръча второ кафе и английско руло с шунка и още нещо, което в по-добри времена можеше да е било и яйце, но — преминало през серия от сложни промишлени процеси — бе запазило единствено цвета на жълтък. Макар прагът му на кулинарна толерантност да беше твърде нисък, с тази закуска той видимо слезе под собствените си критерии за пълноценна човешка храна.
След рулото Ричър си поръча лимонов пай, колкото да си достави нужната порция захар за деня. Паят се оказа по-сносен от рулото, затова той си поръча още едно парче и още една чаша кафе. След това излезе и
