издигната преди около четирийсет години върху жила от бял варовик, открита случайно под земеделските земи. Къщата на Зека беше на повече от век, грамадна и претенциозна, построена по поръчка на заможен тогавашен търговец на манифактура. От нея лъхаше на буржоазен разкош и разточителство, но иначе беше удобна за живеене — в същия смисъл, в който кадилакът беше удобна кола.
Най-хубавото на къщата беше това, че се намираше в средата на обширно равно поле. Преди години около нея бе имало красив парк, но Зека беше наредил да изсекат всички дървета и да изкоренят храстите, за да се открие цялостна гледка околовръст. Ограда нямаше, защото самата мисъл да прекара още един ден от живота си зад бодлива тел му беше непоносима. По същата причина на вратите нямаше никакви специални ключалки, катинари и резета. Тази привидно достъпна, отвсякъде отворена къща беше най- хубавият подарък, който Зека бе успял да си направи. Но тя в никакъв случай не беше незащитена. Навсякъде имаше охранителни камери. Никой не можеше да се приближи незабелязано към нея. През деня всякакви посетители се виждаха поне от двеста метра, а през нощта специални устройства и камери за нощно наблюдение ги различаваха безпогрешно почти на същото разстояние.
Лински паркира и предпазливо се измъкна от колата. Нощта беше тиха. Каменоломната приключваше работа точно в седем всяка вечер и мрачният й силует оставаше притихнал до следващата сутрин. Лински й хвърли бегъл поглед, после се извърна и тръгна към къщата. Входната врата се отвори още щом я наближи. Отвътре бликна ярка светлина и той видя, че лично Владимир е слязъл да го посрещне, от което следваше, че и Ченко ще чака на горния етаж, което на свой ред означаваше, че Зека е събрал най-доверените си хора. Следователно Зека беше разтревожен.
Лински си пое дъх, но бързо се окопити и влезе вътре, без да се двоуми. В края на краищата какво толкова можеха да му направят, което други не му го бяха направили далеч преди тях? При Владимир и Ченко беше различно, но човек като Лински, на неговата възраст и с неговия опит, отдавна не можеше да се учуди или уплаши от каквото и да било.
Владимир не каза нищо. Само затвори вратата и тръгна по стълбите след Лински. Къщата беше на три етажа. Партерният не се ползваше за нищо друго, освен за наблюдение на околността. Стаите бяха съвсем празни, с изключение на една, където на продълговата маса бяха разположени четири монитора, свързани с широкоъгълни охранителни камери, насочени на юг, запад, север и изток. Сигурно сега Соколов седеше срещу тях и ги наблюдаваше неотлъчно. Или Раскин. Двамата се редуваха на дванайсет часа. На втория етаж имаше кухня, трапезария, дневна и кабинет. На третия се намираха баните и спалните. Всичките важни дела се вършеха на втория етаж. От дневната до Лински достигна гласът на Зека, който го викаше. Той влезе направо, без да чука. Зека седеше на едното кресло, стиснал между дланите си стъклена чаша чай. Ченко лежеше проснат на дивана. Владимир се шмугна зад Лински и приседна на дивана до Ченко. Лински остана прав и зачака неподвижен.
— Сядай, Григор — каза Зека. — Никой не се сърди на теб. Грешката беше на момчето.
Лински кимна и седна на другото кресло — малко по-близо до Зека, отколкото Ченко, в съответствие с установената йерархия. Зека беше на осемдесет, а самият Лински минаваше шейсет. Ченко и Владимир бяха и двамата някъде между четиридесет-петдесетгодишни — солидни мъже, но в сравнение с другите двама си оставаха хлапаци, които не можеха да се похвалят с биографиите на Зека и Лински.
— Чай? — попита Зека на руски.
— Да, с удоволствие — отвърна Лински.
— Ченко — обърна се Зека, — донеси на Григор чаша чай.
Лински се усмихна вътрешно. Ченко да му сервира чай — това беше признание за изключителна важност. При това Ченко скочи с готовност да изпълни поръчката. Запъти се чевръсто към кухнята и след секунда се върна с чашка чай върху малко сребърно подносче. Ченко беше дребен мъж — нисък, жилест, почти безплътен. Гъстата му, груба черна коса стърчеше безформено във всички посоки, макар редовно да я подстригваше. Докато Владимир беше друг човек — висок, атлетичен и рус. И невероятно силен. Беше много възможно някъде в миналото в рода му да се е вляла германска кръв. Може би баба му я бе прихванала, като зараза, от някой немец през 1941 г.
— Тук си говорим — започна Зека.
— Е, и? — запита Лински.
— Трябва да приемем факта, че сгрешихме. Направихме само една грешка, но може да се окаже твърде досадна.
— С конуса — каза Лински.
— Бар, разбира се, го няма никъде записан как го слага — каза Зека.
— Естествено.
— Но от това дали произтича проблем?
— Вие как мислите? — попита учтиво Лински.
— Всяко нещо притежава точно толкова важност, колкото му придадем — каза Зека. — На Емерсън и на прокурора Родин не им пука толкова. За тях това е дребна подробност, с която едва ли ще са склонни да се занимават. За какво им е? Те нямат интерес сами да си създават спънки. При това нито един казус не е перфектен. И те го знаят. Ето защо просто ще отметнат конуса като следа, която не води наникъде. Може дори да предполагат, че Бар е използвал различна кола.
— Но?
— Но следата си е следа. Ако военният тръгне по нея, може да стигне донякъде.
— Уликите срещу Бар са неоспорими.
Зека кимна.
— Така е.
— Това не им ли стига?
— Би трябвало. Но е много възможно Бар да го няма вече. В смисъл като правен субект, годен за процес и осъждане. Той страда от перманентна ретроградна амнезия. Много е възможно Родин изобщо да не успее да го привлече като обвиняем по делото. В такъв случай Родин ще е бесен и ще търси на кого да си го изкара. Нещо като утешителна награда. А ако въпросната утешителна награда изведнъж се окаже по-тлъста плячка от самия Бар, той няма да се поколебае да я сграбчи.
Лински отпи от чая си. Беше горещ и сладък.
— И всичко това заради една видеокасета? — подхвърли той.
— Зависи от военния — каза Зека. — От упоритостта и въображението му.
— Той е бивш военен полицай — каза Ченко на английски. — Ти знаеше ли това?
Лински хвърли бърз поглед на Ченко. Той рядко говореше на английски в къщата. Имаше перфектен американски акцент и понякога на Лински му се струваше, че самият Ченко се срамува от това.
— То не ме плаши особено — отвърна на руски той.
— Нито пък мен — каза Зека. — Но е факт, който трябва да вземем предвид.
— Ако сега се опитаме да му запушим устата, това ще привлече внимание — каза Лински. — Не е ли така?
— Зависи как ще бъде направено.
— А колко начина има да бъде направено?
— Например да използваме отново червенокосата — каза Зека.
— Тя не може сама да се справи с военния. Той е великан, при това положително е професионално трениран за самозащита.
— Но вече е замесен с нея. Няколко души са свидетели как се е опитала да го вкара в капан, за да го пребият. Може да я открият някъде, тежко ранена. Ако това стане, основният заподозрян ще е военният. Може да оставим полицията да му запуши устата вместо нас.
— Но тя ще знае кой е нападателят — каза Владимир. — И ще потвърди, че не е бил военният.
Зека закима съсредоточено. Лински го наблюдаваше. Беше свикнал на методите му. Зека обичаше да провокира хората си, да стимулира мисленето им, както е постъпвал навремето Сократ с учениците си.
— Тогава може да оставим да я открият в такова състояние, че да не може да разкаже какво й се е случило — рече Зека.
— Да я убием, така ли?
— Струва ми се, че така е най-безопасно, не мислите ли?
— Но е много възможно тя да има и други врагове, освен него — отбеляза Владимир. — Може да е
