— Ти притежаваш ли пластмасов конус за отбиване на движението?
— Какво?
— Оранжев пластмасов конус.
Бар понечи да отрече, но се сепна и спря.
— При мен май има някакъв конус — каза той. — Не съм сигурен дали точно го
— И какво направи с него?
— Сложих го в гаража.
— Там ли е още?
— Предполагам, че да. Почти съм сигурен.
— Кога ти асфалтираха площадката?
— В началото на пролетта, струва ми се. Преди няколко месеца.
— Имаш ли фактури?
Бар се опита да поклати глава, но скобата се впи в черепа му и той примижа от болка.
— Цялата работа миришеше на контрабанда — отвърна той. — Сигурно бяха задигнали асфалта от някой общински строеж. Може би от Първа улица. Свършиха работата, платих в брой и те се изнесоха тихомълком.
— Имаш ли приятели?
— Имам няколко.
— Какви са те?
— Ами обикновени хора. Двама-трима мъже.
— Нови приятели имаш ли?
— Не, нямам.
— Жени?
— Жените не ме харесват.
— Разправи ми за мача.
— Вече ти разправих.
— Къде го слуша? В колата? Вкъщи?
— Вкъщи — отвърна Бар. — Както си ядях.
— Това спомняш ли си го?
Бар примигна.
— Онази, психарката, каза, че трябвало да се опитам да си възстановя обстоятелствата. Така щели да ми изплуват още спомени. Бях в кухнята и ядях пиле. Студено. С чипс, от плика. Това си го спомням. Но само дотук.
— А за пиене? Бира, сок, кафе?
— Не помня. Спомням си само, че слушах мача. Имам хубаво радио, в кухнята. Имам и телевизор, но никога не гледам мачове, само ги слушам. Така съм свикнал от дете.
— Как се чувстваше?
— В какъв смисъл?
— Беше ли ти хубаво? Тъжно? Нормално?
Известно време Бар не отговори.
— Психарката ми зададе същия въпрос — рече накрая той. — Казах й, че съм се чувствал нормално, но всъщност, като си помисля, ми беше хубаво. Сякаш на хоризонта се задаваше нещо хубаво.
Ричър мълчеше.
— Яко съм оплескал работата, така ли? — попита Бар.
— Разкажи ми за сестра си — каза Ричър.
— Тя току-що беше тук — отвърна Бар. — Малко преди да дойде адвокатката.
— Какво ти е отношението към нея?
— За мен тя е всичко на света.
— Какво би направил, за да я защитиш?
— Заради нея бих направил всичко — заяви Бар.
— В какъв смисъл всичко?
— Ако ми позволят, бих се признал за виновен. Но тя във всеки случай ще трябва да напусне града, може би да си смени и името. Но ще гледам да й спестя каквото мога. Радиото ми е подарък от нея. За рождения ми ден. Да си слушам бейзболни мачове.
Ричър мълчеше.
— Та защо си тук? — запита Бар.
— За да те съсипя.
— Заслужавам си го.
— Ти не си стрелял от надлеза. Бил си в новия гараж.
— Оня на Първа улица?
— В северното крило.
— Но това е лудост! Защо съм стрелял оттам?
— Помолил си първия си адвокат да ме открие. Още в събота.
— За какво ми е притрябвало? Ти си последният човек на света, когото бих желал да виждам. Знаеш всичко за Кувейт Сити. Защо да ровим там?
— Кога се падаше следващият мач на „Кардинале“?
— Не знам.
— Опитай се да си спомниш. Искам да осмисля за себе си обстоятелствата.
— Не мога да си спомня — каза Бар. — Всичко ми се губи. Спомням си само победното заточване, и толкова. Коментаторите щяха да полудеят. Знаеш ги какви са. Все не им се вярва. Представи си, да загубиш толкова глупаво. Но пък тия „Къбс“ все намират начин да оплескат работата накрая.
— А какво стана преди мача? Същия този ден?
— Не помня.
— Какво би правил обикновено?
— Нищо особено. Аз никога не правя нещо кой знае какво.
— Как завърши предишният мач на „Кардинале“?
— Не си спомням.
— Какво е предпоследното събитие, което си спомняш?
— Не съм сигурен. Може би как ми асфалтираха площадката.
— Но това е било преди месеци.
— Спомням си, че ходих някъде — каза Бар.
— Кога?
— Не съм сигурен. Неотдавна.
— Сам ли?
— Може би с други хора. Не съм сигурен. Нито пък си спомням къде ходих.
Ричър не каза нищо. Облегна се на стола си и се заслуша в тихото писукане на машината за поддържане на сърцето. Пулсът се беше забързал. Белезниците потракваха по рамката на леглото.
— Какво има в тези системи? — попита Бар.
Ричър примижа срещу светлината от прозореца и прочете надписите на полиетиленовите торби.
— Антибиотици — каза той.
— Обезболяващи няма ли?
— Не.
— Сигурно си мислят, че не заслужавам.
Ричър не отговори.
— Ние двамата се знаем отдавна, нали? — попита Бар. — Ти и аз.
— Не съвсем — каза Ричър.
— Не искам да кажа, че сме точно приятели.
