— Е, точно това не сме.
— Но бяхме свързани помежду си.
Ричър не отговори.
— Не бяхме ли? — настоя Бар.
— В известен смисъл — отвърна Ричър.
— Е, тогава би ли направил нещо за мен? — попита Бар. — Нещо като услуга?
— Какво например?
— Извади иглите от ръката ми.
— Защо?
— За да се инфектирам и да умра.
— Няма да стане — каза Ричър.
— Защо?
— Не ти е дошло времето — отвърна Ричър.
После се надигна, отмести стола си до стената и излезе от стаята. Отметна се при охраната, мина през двойната врата и слезе с асансьора до улицата. Колата на Хелън Родин не беше на паркинга. Явно си бе тръгнала, без да го изчака. Той тръгна пеша обратно към центъра.
След като извървя десетте преки през строежите, Ричър най-напред се отби в библиотеката. Беше късен следобед, но тя беше още отворена. Унилата жена на информацията му каза къде се събират старите вестници. Той започна с купчината от предишната седмица на някакъв местен вестник, от който беше прочел брой в автобуса. Прескочи неделя, събота и петък и започна от четвъртък, сряда и вторник. Още във втория брой намери това, което търсеше. „Къбс“ от Чикаго бяха играли серия от три мача в Сейнт Луис, като първият беше във вторник. Същият мач, който му беше описал Бар. Беше протекъл при известен превес на „Къбс“, но накрая „Кардинале“ ги бяха финтирали, бяха ги изчакали да се изтощят и в последния момент бяха обърнали резултата. Мачът беше завършил около десет вечерта.
Бар бе чул истеричните крясъци на спортните коментатори шейсет и седем часа преди да открие огън.
После Ричър намери обратния път до полицейския участък. Четири преки на запад, една на юг. Не се притесняваше, че ще го завари затворен. Имаше вид на учреждение, което никога не затваря. Отиде при дежурния и от името на защитата заяви правото си на повторен оглед на събрания доказателствен материал. Дежурният се обади по вътрешния телефон на Емерсън и след като затвори, посочи с пръст към гаража на Белантонио.
Белантонио очакваше Ричър и му отключи вратата. Почти нищо не се беше променило, но Ричър веднага забеляза два нови листа с бележки, и двата в найлонови калъфчета, забодени под и над оригиналните страници на корковата дъска за обяви, сякаш допълнения към първоначалните улики.
— Нещо ново? — попита той.
— Винаги има по нещо ново — отвърна Белантонио. — Не спим.
— И какво е новото?
— Животинска ДНК — каза Белантонио. — Точно съвпадаща с козината от кучето на Бар, открита на местопроизшествието.
— Къде е сега кучето?
— Приспано е.
— Това е жестоко.
— А,
— Горкото куче нищо не ви е направило.
Белантонио си замълча.
— Друго какво? — запита Ричър.
— Направихме допълнителни тестове с влакната от мокета, както и балистични експертизи. Всичко съвпада абсолютно. Тази марка боеприпаси е сравнително рядка, а успяхме да установим, че Бар ги е купил преди по-малко от година. От Кентъки.
— Ходил е на някакво стрелбище там.
Белантонио кимна.
— И това го установихме.
— Друго?
— Оранжевият конус е на строителния отдел към общината. Не знаем кога и откъде го е задигнал.
— Друго?
— Мисля, че това е всичко.
— А къде са негативите?
— Какви негативи?
— Досега ми казваш само добри новини. Къде са въпросите, на които нямате отговор?
— Не мисля, че има такива.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
Ричър огледа още веднъж наредените в каре дъски за обяви, като се взираше внимателно във всяко листче, закачено по тях.
— Играеш ли покер? — попита той.
— Не.
— Умно — каза той. — Защото си ужасно слаб като лъжец.
Белантонио не отговори.
— Трябва да се замислиш — каза той. — Ако Бар се измъкне, ще ти разкатае фамилията в съда заради това куче.
— Няма да се измъкне — каза Белантонио.
— Така е — каза Ричър. — И аз мисля, че няма.
Емерсън чакаше пред вратата на Белантонио. Беше по сако, но без вратовръзка. В погледа му се четеше раздразнение, като на полицай, принуден да се занимава с адвокати.
— Видя ли го? — попита той. — Беше ли в болницата?
— От вторник вечер насам всичко му се губи — каза Ричър. — Чака те тежка битка.
— Страхотно, няма що.
— Да си охранявате по-добре затворите!
— Родин ще докара експерти.
— Дъщеря му вече го направи.
— Има и правни прецеденти.
— Които могат да се тълкуват и така, и така.
— Ти да не би да искаш да видиш това нищожество на свобода?
— Проблемът е твой — каза Ричър. — Не мой.
— Е, добре, само ти да си доволен.
— Никой не е доволен — промърмори Ричър. — Поне засега.
От полицейския участък той отиде пеша до черната стъклена кула. Хелън Родин беше зад бюрото си, вторачена в лист хартия. Беше сама. Данюта, Мейсън и Нийбър си бяха тръгнали.
— Роузмари е питала брат си за Кувейт Сити — каза тя. — Съобщи ми го, след като излезе от стаята му в болницата.
— Е, и? — попита Ричър.
— Той й признал, че всичко е истина.
— Разговорът едва ли е бил приятен.
Хелън Родин поклати глава.
— Роузмари е напълно съсипана. Джеймс също бил покрусен. Не можел да повярва, че отново го е
