— Защото ми се струва, че не си от ония, които си оставят работата наполовина.
Ричър замълча.
— Мисля, че искаш да научиш истината — каза Хелън. — И се дразниш, когато се опитват да те изпързалят. Когато те правят на балама.
Той продължаваше да мълчи.
— Освен това цялата тая история смърди — продължи Хелън. — До момента имам шест жертви. Петимата убити и самият Бар.
— Така смисълът на понятието „жертва“ става доста разтеглив, не мислиш ли?
— Доктор Нийбър смята, че тук има замесен друг човек. Най-вероятно някакъв нов познат. Нов приятел. Можем да разработим тази следа.
— Бар ми каза, че няма нови приятели — отвърна Ричър. — Само двама-трима стари.
— Дали е истина?
— Не смятам, че лъжеше.
— Значи Нийбър греши?
— Нийбър налучква. Той е психиатър. Такива като него само това правят, налучкват.
— Бих могла да попитам Роузмари.
— Тя дали познава приятелите му?
— Възможно е. Двамата са много близки.
— Разпитай я и направи списък — каза Ричър.
— Доктор Мейсън също ли налучква?
— Без съмнение — отвърна Ричър. — Но в нейния случай смятам, че налучква правилно.
— Ако доктор Нийбър греши за приятеля, какво правим?
— Предприемаме активни мерки.
— Как?
— Снощи някой сигурно ме е проследил, а за тази сутрин съм убеден, че един ме следеше. Видях го отвън, на площада. Така че следващия път, като го мерна, ще си поприказваме. Той ще ми каже за кого работи.
— Просто така?
— Хората обикновено ми отговарят, като ги питам нещо.
— Защо?
— Защото питам вежливо.
— Гледай и Айлийн Хътън да я попиташ вежливо.
— Хайде, до скоро! — каза Ричър.
Той тръгна на юг, подмина хотела и намери някакво евтино заведение, където влезе да вечеря. После се върна бавно на север, пресече площада, мина покрай черната стъклена кула, под надлеза на шосето и стигна чак до бара с телевизорите. Макар да се разхожда близо час по улиците, не забеляза никого зад себе си. Никакви недъгави мъже в странни костюми. Никакви подозрителни типове.
Барът с телевизорите беше полупразен; многото екрани предаваха един и същ бейзболен мач. Ричър си намери маса в ъгъла и се загледа в близкия екран. „Кардинале“ играеха срещу „Астрос“ в Хюстън. Играта беше вяла, както става в края на сезона, когато често и двата отбора са се примирили със заеманите места в класацията и не се напъват много. По време на рекламите той наблюдаваше вратата на бара. Не видя никого да влиза. В дълбоката провинция вторник беше още по-скучен от понеделник.
Григор Лински извади мобилния си телефон и набра номер.
— Върна се в същия бар — каза той.
— Видя ли те? — попита Зека.
— Не.
— Защо се е върнал в бара?
— Без причина. Все някъде е трябвало да отиде. Преди това цял час се мота безцелно насам-натам, може би очакваше да му се покажа.
Кратко мълчание.
— Нека си седи там — каза Зека. — А ти ела да поговорим.
Алекс Родин позвъни на Емерсън вкъщи. Емерсън тъкмо беше седнал на късна вечеря с жена си и двете си дъщери и никак не се зарадва на обаждането. Взе слушалката, излезе в антрето и приседна на второто стъпало на стълбището за горния етаж, приведен напред, с лакти на коленете, притиснал с рамо слушалката към ухото си.
— Трябва да предприемем нещо спрямо тоя Джак Ричър — каза му Родин.
— Не смятам, че той ни пречи с нещо — отвърна Емерсън. — Може би му се иска, но фактите са налице. Имаме предостатъчно улики, за да осъдим Бар.
— Вече не става въпрос за улики — каза Родин. — Главният ни проблем е амнезията. Не знаем до каква степен защитата ще се опита да я използва като довод.
— Това зависи от дъщеря ти.
— Тоя тип й влияе зле. Изчетох томове с правни прецеденти, направих справка с наказателнопроцесуалния кодекс. Тази материя е много слабо разработена. Ключовият въпрос сега дори не е дали Бар си спомня въпросния ден, а дали разбира процедурата днес, в този момент, а също и дали разполагаме с нужните доказателства, за да го осъдим и без неговите показания.
— Бих казал, че разполагаме с достатъчно.
— И аз мисля така. Но Хелън трябва да преглътне това. Да се съгласи по принцип. За нея обаче се е залепил някакъв тип, който през цялото време й мъти главата. Познавам я. Докато не го разкараме, тя няма да клъвне.
— Не виждам с какво мога да помогна.
— Искам да го арестуваш.
— Не мога — каза Емерсън. — Някой първо трябва да се оплаче.
Родин млъкна за момент.
— Е, наблюдавай го — каза той. — Ако се изплюе на тротоара, веднага го прибираш и му даваш да се разбере.
— Тук не е Дивият запад — възрази Емерсън. — Нямам право да го изхвърля от града.
— Един арест може да свърши работа — каза Родин. — Колкото да развали магията за Хелън. Той й влияе в грешна посока, тласка я към неща, които не бива да върши. Познавам я добре. Ако той се махне от живота й, тя ще ни поднесе Бар на тепсия.
Докато крачеше към колата си, Лински усещаше силни болки в кръста. Един час на крака беше максимумът, който можеше да понесе. Преди много години прешлените на гръбнака му бяха чупени методично и компетентно, със заострен стоманен чук. Най-напред опашният, после следващите нагоре, чак до извивката на кръста — един по един, последователно и бавно, без припряност. Повечето пъти мъчителите бяха оставяли всеки прешлен да зарасне, преди да минат на следващия, а когато зарастваше и последният, започваха отначало. Наричаха тази игра „ксилофон“, по който с чук свиреха гамата. В един момент той бе престанал да брои колко пъти бяха изсвирили гамата по гръбнака му.
Но Лински никога не говореше за това. Защото със Зека се бяха отнесли още по-зле. Седалката на кадилака беше комфортна и той с облекчение се отпусна на нея. Кадилакът беше хубава кола — возеше меко, беше с безшумен двигател и превъзходно радио. Кадилаците бяха част от чара на Америка — наред с наивното население и безпомощната полиция. Лински беше живял в различни страни и никога не се двоумеше в коя от тях се е чувствал най-удовлетворен. На други места, в други периоди от живота си той бе ходил пеша, бе пълзял, бе се въргалял в калта, бе мъкнал на гръб тежки камъни — а тук се возеше в кадилак.
Той подкара колата и скоро стигна до къщата на Зека, която се намираше на около дванайсет километра северозападно от града, в съседство с някаква каменоломна. Каменоломната беше промишлена постройка,
