— Не обичам да гледам бейзбол по телевизията — добави Бар.
— Не съм дошъл да те питам какво обичаш.
— Ти гледаш ли мачове по телевизията?
— Нямам телевизор — каза Ричър.
— Наистина ли? Трябва да си купиш. Струва стотина долара. Може и по-малко, ако не е голям. Виж в телефонния указател.
— Нямам телефон. Нито къща.
— Как да нямаш? Нали не си вече във войската?
— Ти пък откъде знаеш?
— Никой не стои вечно във войската. Поне по мое време беше така.
— Някои от хората, дето бяха по твое време, са си още там — каза Ричър, имайки предвид Айлийн Хътън.
— Офицерите — каза Бар. — Никой друг.
— Аз бях офицер — натърти Ричър. — Това поне трябва да го помниш.
— Но не беше като останалите. Това имах предвид.
— И с какво бях по-различен?
— Изкарваше си хляба с труд.
— Я сега ми разправи за мача.
— Защо нямаш още къща? Как я караш?
— Сега за мен ли се притесни?
— Не ми е приятно, когато виждам хора да пропадат.
— Не се бой за мен — каза Ричър. — Добре се справям. Ти си тоя, дето е загазил.
— Сега полицай ли си? Къде, тук ли? Не съм те виждал по тия места.
Ричър поклати глава.
— Обикновен гражданин.
— Къде живееш?
— Никъде. Или където дойде.
— Защо си дошъл?
Ричър не отговори.
— Аха, разбрах — каза Бар. — За да ме довършиш.
— Разкажи ми за мача.
— Играеха „Къбс“ срещу „Кардинале“ — каза Бар. — Бяха почти наравно. „Кардинале“ спечелиха в последния момент, с малка преднина. „Къбс“ бяха повели, но ония ги финтираха, изчакаха ги да се изтощят и накрая поведоха по точки.
— Явно добре си го запомнил.
— Аз съм голям почитател на „Кардинале“. Открай време следя всичките им мачове.
— И кога стана това?
— Дори не знам какъв ден сме днес.
Ричър не каза нищо.
— Не мога да повярвам, че съм извършил това, което твърдят — каза Бар. — Просто не мога!
— Има доста улики — каза Ричър.
— Наистина ли?
— Извън съмнение.
Бар затвори очи.
— Колко души? — запита той.
— Петима.
Гръдният кош на Бар започна трескаво да се повдига и спуска. От очите му бликнаха сълзи. Устата му се разтвори в разкривена елипса. Плачеше, без да може да движи главата си.
— Но защо съм го направил? — каза той.
— А защо го направи първия път? — запита Ричър.
— Тогава се бях побъркал — каза Бар.
Ричър не отговори.
— Нямам извинение — каза Бар. — Тогава бях друг. А си мислех, че сега съм вече нов човек. Положих усилия, работих над себе си. Та оттогава са минали четиринайсет години!
Ричър не отговори.
— Идеше ми да се самоубия — продължи Бар. — За тогава говоря, нали разбираш? На два-три пъти замалко не го направих. Толкова ме беше срам. Само дето ония типове в Кувейт Сити се оказаха също мръсници. Това беше единствената ми утеха. В тази мисъл се бях вкопчил, тя беше моето изкупление.
— За какво са всички тия пушки и пищови в къщата ти?
— Не намерих сили да ги изхвърля. Оставих ги да ми напомнят. И да ми помагат да не кривна от пътя. Без тях щеше да е по-лесно да не кривна, но нямаше да е така истинско.
— Използваш ли ги понякога?
— От време на време. Не често.
— Как?
— Ходя на едно стрелбище.
— Къде? Полицията провери навсякъде.
— Не тук. Ходя в съседния щат, в Кентъки. Там има стрелбище, не е скъпо.
— Познаваш ли градския площад с пешеходната зона?
— Разбира се. Нали съм тукашен…
— Разкажи ми сега как го направи.
— Не помня изобщо какво съм направил.
— Тогава ми кажи как
— Какви са обектите?
— Пешеходци. Хора, които излизат от сградата на Държавната автомобилна инспекция.
Бар отново затвори очи.
— Значи такива хора съм застрелял?
Ричър кимна.
— Да, петима.
Бар отново заплака. Ричър придърпа един стол, обърна го с облегалката напред и го възседна като кон.
— Кога? — запита Бар.
— В петък следобед.
Бар притихна и дълго не издаде звук.
— И как са ме хванали? — запита накрая той.
— Ти ми кажи.
— Да не са ме спрели от пътната полиция?
— Защо мислиш така?
— Щях да изчакам до по-късен час. Може би до пет, пет и нещо. Да спра на надлеза зад библиотеката. Слънцето щеше да ми идва в гръб, за да няма отражение от оптическия прицел. Щях да отворя десния прозорец на колата, да изпразня пълнителя, после да дам газ и да офейкам. Единственият начин да ме хванат би бил, ако някой от пътната полиция ме спре за проверка и види пушката на предната седалка. Само че аз щях да предвидя това, нали така? Щях да скрия пушката и да карам полека, без да бързам. Защо да се излагам на излишни рискове?
Ричър не отговори.
— Какво? — продължи Бар. — Може пък някой пътен полицай да е спрял до мен, докато съм седял в колата. Така ли е станало? Да си е помислил, че съм закъсал нещо. Пукнал съм гума или съм свършил бензина…
Ричър мълчеше.
