— На принуда ли? — попита Нийбър. — А вие?
Ричър се усмихна. Всички психиатри, които познаваше, имаха навика да отговарят на въпроса с въпрос. Може би така ги учеха в университета.
— Виждал съм много такива случаи — отвърна той.
— Но?
— Но обикновено има доста повече доказателства за отправена сериозна заплаха.
— Нима една заплаха срещу сестрата не е сериозна? Вие сам стигнахте до това заключение, ако не се лъжа.
— Тя не е отвлечена. Не я държат като заложница някъде. Той е могъл да й уреди охрана. Или да я застави да напусне града.
— Именно — каза Нийбър. — Можем само да заключим, че са му дадени указания да не прави нищо подобно. Очевидно са му казали да не я посвещава в случая, за да не подозира какво става и така да бъде още по-уязвима. Което само ни доказва колко ефикасна е била принудата. Като са му дали да разбере, че е абсолютно безсилен да се противопостави. И са му го напомняли всеки ден. Предполагам, че е живял в постоянен, парализиращ ужас, обзет от чувство на безпомощност и същевременно на вина заради покорството си.
— Наблюдавали ли сте други такива случаи, когато рационален индивид може така да бъде наплашен, че да извърши нещо подобно?
— Да — отвърна Нийбър.
— Аз също — каза Ричър. — Един-два пъти.
— Онзи, който го е наплашил, сигурно е истинско чудовище. Макар че очаквам да се натъкна и на други фактори, усилващи или умножаващи ефекта на заплахите. Най-вероятно някаква неотдавна приключила връзка, създала у него чувство на зависимост, някаква нещастна обсебеност, болезнен стремеж да се хареса и да впечатли обекта, да бъде оценен и обичан.
— Жена, така ли?
— Не. Човек не убива, за да впечатли жена. При жените това обикновено има обратния ефект. В случая сигурно става дума за мъж. Бар е бил прелъстен, но не в сексуалния смисъл на думата. Обектът е имал особено въздействие върху него.
— Нещо като зависимостта на бета мъжкар от алфа мъжкар.
— Именно — каза отново Нийбър. — А ако е имало някакви остатъчни колебания, те са били окончателно разпръснати от заплахата срещу сестрата. Може би Бар така и не е бил убеден дали тази заплаха е реална, или само шега. Но е решил да не пробва. Човешката мотивация е много сложно нещо. Повечето хора изобщо не съзнават защо вършат това или онова.
— Тук сте прав.
— Вие например съзнавате ли защо вършите разни неща?
— Понякога съзнавам — отвърна Ричър. — Друг път сам не мога да си отговоря. Може би вие ще ми обясните.
— Обикновено услугите ми струват доста скъпо. Затова не мога да си позволя да раздавам безплатни съвети.
— Да кажем, че ви плащам по пет долара на седмица? Нещо като наем, става ли?
Нийбър се усмихна неуверено.
— Ами… по-скоро не — каза той. — Не става.
После чакалнята отново утихна и в течение на десет безкрайни минути не се чу никакъв звук. Изпружил крака далеч напред, Данюта прелистваше някакви книжа в кожено куфарче, закрепено на коленете му. Мейсън седеше със затворени очи, сякаш дремеше. Нийбър гледаше неподвижно в една точка. И тримата очевидно бяха свикнали да чакат. Също и Ричър. Той беше служил във военната полиция в продължение на тринайсет безкрайни години, а нейният девиз беше:
Междувременно Григор Лински беше обърнал колата и наблюдаваше входа на болницата в огледалото. Обзалагаше се, че поне шейсет минути няма да се случи нищо. Най-малко шейсет минути, най-много деветдесет. Наум си подреждаше по важност обектите в случай, че не излезеха всички заедно. Кого да игнорира и кого да проследи? Накрая реши да се прикрепи към оня, който си тръгнеше сам. Каза си, че това най-вероятно ще е военният. Защото адвокатите и докторите сигурно щяха да се върнат обратно в кабинета. Те поне бяха предвидими. Докато военният не беше.
Хелън Родин излезе от стаята на Джеймс Бар точно петнайсет минути, след като бе влязла. Тръгна право към чакалнята. Всички седяха и я гледаха. Тя се спря пред Мери Мейсън.
— Ваш ред е — каза Хелън. Мейсън стана и тръгна по коридора. Не взе нищо със себе си. Нито куфарчето, нито бележник и писалка. Ричър я изпрати с поглед, докато вратата се затвори зад нея. После се облегна на стола си и зачака в тишината.
— Бар ми хареса — каза Хелън, като гледаше право пред себе си.
— Как е той? — попита Нийбър.
— Без сили — отвърна тя. — Смазан. Сякаш го е газил камион.
— Смислено ли говори?
— Да. Мисълта му е ясна. Само че не помни нищо. При това не смятам, че се преструва.
— Колко време назад му е изтрито всичко?
— Не мога да кажа. Спомня си, че е слушал бейзболен мач по радиото. Може да е било преди седмица или преди месец.
— Или преди година — обади се Ричър.
— Той прие ли да го защитаваш? — запита Данюта.
— Устно — каза Хелън. — Не може нищо да подпише. Прикован е с белезници към леглото.
— Предаде ли му в какво е обвинен и какви доказателства има срещу него?
— Трябваше — каза Хелън. — Той искаше да знае защо му трябва адвокат.
— Е, и?
— Смята се за виновен.
Няколко мига не се чу никакъв звук. После Алън Данюта затвори куфарчето, постави го на пода до себе си и се изправи на стола — всичко това с едно плавно движение.
— Добре дошли в зоната на здрача — каза той. — Оттук произлиза качественото право.
— До момента няма нищо качествено в този казус — каза Хелън. — Поне засега.
— Ние за нищо на света не можем да го пуснем да се изправи пред съд — обади се Данюта. — Човекът е пострадал поради небрежност на държавата, а сега същата тази държава иска да го осъди на смърт? Дума да не става! Та той не може да си спомни какво е правил на този ден! Как очакваме да се защитава?
— Баща ми ще побеснее.
— Разбира се. Затова трябва да го заобиколим. Ще сезираме направо федералния съд. Във всеки случай става дума за нарушени човешки права. Първо федералния, после апелативния, накрая, ако се наложи, върховния. Такава е процедурата.
— Доста дълга процедура.
Данюта кимна.
— Три години — каза той. — И то ако имаме късмет. Най-приложимият прецедент е делото „Уилсън“, което е отнело около три години и половина. Почти четири.
— При това няма никаква гаранция, че ще спечелим. Може и да загубим.
— В такъв случай отиваме на съд и правим каквото можем.
— Не съм подготвена за такова нещо — каза Хелън.
— Интелектуално, искаш да кажеш? Аз пък чух друго…
— Не, стратегически и тактически. Също и финансово.
— Има асоциации на ветераните от войните, които могат да помогнат с пари. Все пак Бар е служил на родината си. И то с чест.
Хелън не отговори. Погледна към Ричър. Той мълчеше. Беше се извърнал и гледаше в стената. Мислеше
