си:
Алън Данюта се раздвижи на стола си.
— Имаме алтернатива — каза той. — Не е особено привлекателна от правна гледна точка, но все пак я има.
— И каква е тя? — запита Хелън.
— Да дадем на баща ти кукловода. При тези обстоятелства половин хляб е по-добре от нищо. А кукловодът при всички случаи е по-добрата половина.
— Той дали ще се навие?
— Предполага се, че ти го познаваш по-добре от мен. Но трябва да е глупак, за да не се навие. Докато изправи Бар пред съда, ще минат поне три години в жалби и дела. А всеки уважаващ себе си прокурор се стреми да хване по-едрата риба.
Хелън отново погледна Ричър.
— Кукловодът е само една теория — заяви тя. — Нямаме нищо на ръка, с което да я подкрепим.
— Ти избираш — каза Данюта. — Но така или иначе, не можеш да допуснеш Бар да бъде съден.
— Да караме подред — рече Хелън. — Първо да чуем какво мисли Мейсън.
Д-р Мейсън излезе от стаята след двайсет минути. Ричър я наблюдаваше, докато се приближаваше към тях. В походката й, в погледа, в позата на главата — в цялото й поведение нямаше и сянка на колебание. Никаква несигурност, никакви вътрешни съмнения. Тя седна и придърпа полата над коленете си.
— Трайна амнезия — каза тя. — Напълно автентична. Случаят е абсолютно ясен.
— Откога? — попита Нийбър.
— Трябва да проверим кога са били мачовете от шампионската лига по бейзбол — каза тя. — Последното нещо, което помни, е един конкретен мач на „Кардинале“. Но допускам, че загубата на памет е за седмица или повече назад, считано от днес.
— Което включва и петък? — запита Хелън.
— Боя се, че да.
— Е, добре — каза Данюта. — Това е положението.
— Чудесно! — каза Хелън.
Тя стана, а другите я последваха, като всички едновременно се насочиха към изхода, сякаш в някакво несъзнателно колективно усилие на волята, като че Бар ги пришпорваше напред. От жив човек той се беше превърнал едновременно в медицински случай и в правен спор.
— Вие вървете — предложи Ричър.
— Ти оставаш ли? — запита го Хелън.
Ричър кимна.
— Ще надникна да видя какво прави моят стар приятел.
— Защо?
— Не съм го виждал от четиринайсет години.
Хелън се отдели от останалите и пристъпи към него.
— Сериозно, защо? — попита тихо тя.
— Не се бой — отвърна той. — Няма да му изключа системите.
— Надявам се.
— Не мога, и да искам — каза той. — Нямам алиби.
Тя се поколеба за момент. Не каза нищо. Обърна се и се върна при другите. Всички си тръгнаха заедно. Ричър ги видя как минаха един по един покрай охраната, излязоха през стоманената врата и се упътиха към асансьорите. Щом се скриха от погледа му, той се извърна и закрачи към стаята на Бар. Не почука. Спря се за миг пред вратата, колкото да си поеме дъх, завъртя металната топка и влезе.
7
Отоплението беше усилено докрай, в стаята беше горещо като в пещ. От едната страна имаше голям прозорец с бели щори, пуснати, за да спират слънцето. През процепите се процеждаше мека светлина. Цялата стая сияеше в млечно бяло. Беше задръстена от медицинска апаратура. Изключен респиратор. Стойки за системи. Монитори за сърдечна дейност. И всевъзможни тръбички, торбички, жички.
Бар лежеше по гръб на легло в средата на стаята. Без възглавница. Главата му беше подпряна неподвижно в метална скоба. Черепът му беше избръснат, дупките по него — внимателно превързани. Лявото му рамо беше бинтовано чак до лакътя. Дясното му рамо беше голо и без видими белези от насилие, ако не се смяташе бледата изтъняла кожа. Гръдният му кош беше омотан в бинтове. Завивката беше подгъната назад на кръста му. Ръцете му бяха изпружени отстрани на тялото и приковани с белезници за тръбната рамка на леглото. От лявата стърчаха интравенозни игли, привързани за китката с лейкопласт. На средния пръст на лявата му ръка беше поставена метална щипка с жичка, свързана със сива метална кутия. Изпод превръзките на гръдния му кош се подаваха червени кабели, водещи към някаква машина с екран. По екрана се нижеше безкрайна, тук-там назъбена линия, която напомни на Ричър за фонограмата на пушечните изстрели. Остри шипове и помежду тях — дълги равни участъци. При всеки шип машината издаваше приглушено писукане.
— Кой е? — попита Бар.
Гласът му беше отслабнал. Говореше бавно и с мъка.
— Кой е? — попита отново той. Главата му беше хваната здраво в скобата и не можеше да я обръща настрани. Можеше само да движи очите си — наляво-надясно, нагоре-надолу.
Ричър пристъпи напред. Наведе се мълчаливо над леглото. Не каза нищо.
— Ти? — каза Бар.
— Аз — отвърна Ричър.
— Защо?
— Знаеш защо.
Ръцете на Бар потрепериха. Жичката, свързана с щипката на средния му пръст, се затресе. Веригата на китката му изтрака по тръбната рамка на леглото.
— Май те изложих този път — каза тихо той.
— Май да — отвърна Ричър.
Той стоеше до него и го гледаше право в очите — единственото нещо, което Бар можеше свободно да движи. Всичко останало беше приковано към леглото, а голяма част от тялото му беше омотана в бинтове като мумия.
— Нищо не си спомням — каза Бар.
— Сигурен ли си?
— Всичко ми се губи.
— Нали ти е ясно какво ще ти се случи, ако ме будалкаш?
— Предполагам.
— Умножи го по три, за по-сигурно.
— Не те будалкам — каза Бар. — Наистина нищо не си спомням. — Гласът му беше тих, безпомощен, объркан. Не се оплакваше, нито се защитаваше. Не се и извиняваше. Просто констатираше факта, може би с нотка на съжаление или на молба да бъде разбран.
— Разкажи ми за мача — каза Ричър.
— Беше по радиото.
— Не по телевизията?
— Предпочитам радио — каза Бар. — Като едно време. Когато бях дете. Откакто се помня, все радио слушам. Още от Сейнт Луис. От онези летни вечери — хубаво топло временце, а по радиото предават бейзболен мач…
Той млъкна.
— Добре ли си? — запита Ричър.
— Боли ме главата. Имам чувството, че са ме оперирали.
Ричър не каза нищо.
