видя, че самото отделение се състои от два изолатора — единия за мъже, другия за жени, две стаи за болни на общ режим и кувьоз за новородени. Доста отблъскващо местенце, каза си той. Нещо средно между затвор и болница, обединило неприятните страни и на двете заведения.
На рецепцията ги посрещна човек в униформа на затворнически надзирател. Претърси ги един по един и ги накара да подпишат декларация за спазване на вътрешния ред. После се появи лекар, който ги въведе в малка чакалня. Лекарят сигурно беше трийсетгодишен, но приличаше на старец, а чакалнята беше обзаведена с тръбни столове със зелена изкуствена тапицерия. Наподобяваха предни седалки от шевролет, модел 1950 г.
— Бар е в съзнание и, общо взето, контактен — каза лекарят. — Състоянието му се води стабилно, но това не означава, че е добре. Затова броят на посетителите при него е ограничен до двама едновременно, като ви молим да бъдете кратки.
Ричър видя Хелън Родин да се усмихва и се досети защо. Полицаите имаха навик да влизат по двама и тя щеше да се падне трета. С тези ограничения може би щеше да остане насаме с клиента си.
— Сестра му е при него в момента — каза лекарят. — Тя помоли да изчакате малко.
Когато лекарят си излезе, Хелън каза:
— Ще вляза първа, сама. Искам да му се представя и да получа съгласието му за моите адвокатски услуги. След мен ще влезе доктор Мейсън да го види. И тогава, в зависимост от заключенията му, ще решим какво да правим по-нататък.
Хелън говореше припряно — изглеждаше притеснена и някак напрегната. Всъщност всички от малката група бяха напрегнати, с изключение на Ричър. Той беше и единственият, който познаваше лично Джеймс Бар. За всеки от останалите Бар беше една непозната величина и те пристъпваха към него плахо, всеки сам за себе си. За Хелън той беше довереник, когото бе поела против волята си. За Мейсън и Нийбър — обект на изследване. Може би един ден щеше да влезе в академичните им трудове, да им донесе слава. Може би беше някаква странна психиатрична загадка, която само чакаше да бъде открита и наименувана.
Те придърпаха по един зелен пластмасов стол и седнаха. Малката чакалня беше притихнала и силно миришеше на хлор. Не се чуваше никакъв звук, освен шумът от налягането на водата в тръбите и далечното писукане на някаква важна животоспасяваща апаратура. Никой не продумваше, но явно всички съзнаваха, че трябва да се въоръжат с търпение. Нямаше смисъл от припряност. Ричър седна срещу Мери Мейсън и се загледа в нея. За специалист от нейния калибър беше сравнително млада. Изглеждаше дружелюбна и мила жена. Беше си избрала очила с големи рамки, през които очите й се виждаха ясно. Погледът й беше предразполагащ и окуражителен. Ричър не можеше да отгатне доколко това беше истина и доколко — заучен лекарски маниер.
— Как го правите? — запита Ричър.
— Кое, психиатричната оценка ли? — каза тя. — Изхождам от презумпцията, че е по-вероятно пациентът да е искрен, отколкото да се преструва. Черепни травми, от които се изпада в двудневна кома, почти винаги се съпровождат и с амнезия. Това отдавна е научно установено. Така че аз просто наблюдавам пациента. При истинска амнезия пациентът винаги е неспокоен и объркан от състоянието си. Виждаш го как се напъва да си спомни. Защото иска да си спомни. Докато симулантите се държат различно. Те просто избягват да говорят за въпросните дни. Сякаш буквално извръщат поглед от тях. Езикът на тялото им е много показателен.
— Струва ми се доста субективно — подхвърли Ричър.
Мейсън кимна.
— Така е. Защото по принцип много трудно се доказва негативно твърдение. Може с помощта на компютърна томография да се изследват различни мозъчни дейности, но полученият образ също е въпрос на субективно тълкуване. Понякога помага и хипноза, но по принцип съдиите се страхуват от хипнози. Така че в крайна сметка аз мога най-много да предложа едно лично мнение, нищо повече.
— А кого е наел прокурорът?
— Някакъв специалист като мен. Аз съм работила и за двете страни.
— Значи, накрая става така, че единият твърди едно, другият друго.
Мейсън отново кимна.
— Обикновено всичко зависи от титлите. Кой има повече инициали след името си. Това е, от което се влияят съдебните заседатели.
— Вие имате доста инициали — подхвърли Ричър.
— Повече от средния гражданин — каза Мейсън.
— Колко ли е забравил наистина?
— Поне последните няколко дни. Ако мозъчната травма е била получена в събота, бих се изненадала много, ако помни нещо от сряда насам. Преди това вероятно има един мъгляв период, от който помни определени неща, а е забравил други. Но това е като минимум. Лично аз съм срещала случаи, при които от паметта се изтриват цели месеци, и то след обикновено сътресение на мозъка, а за кома да не говорим.
— А поне нещо ще успее ли да си възстанови?
— От мъглявия период може би да. Може да започне отзад напред, като се опира на нещата, които все пак помни, и си запълва сам празнотите. Може постепенно да му изплуват отделни случки. Ако кара поред, отпред назад, това много повече ще го затрудни. Така например, ако си спомня последния обяд, може полека-лека да стигне до последната си вечеря. Ако си дава сметка, че е бил на кино, може да си припомни и пътя към дома. Но в даден момент ще се сблъска със стена. И обикновено това е последната вечер преди инцидента, когато си е легнал да спи.
— А дали ще си спомни какво е направил преди четиринайсет години?
Мейсън кимна.
— Дългосрочната му памет би трябвало да е непокътната. Наистина, различните хора имат различни вътрешни дефиниции за дългосрочна памет поради вътрешни химически миграции от една част на мозъка в друга, а освен това няма двама души с еднакъв мозък. Чисто биологическата страна на нещата не е много добре изследвана. Напоследък все по-често се използват метафори от областта на компютрите, но това е напълно погрешно. Защото тук изобщо не боравим с твърди дискове и оперативна памет. Мозъкът е изцяло съставен от органична материя. Все едно да изсипеш чувал с ябълки надолу по стълбището. Някои ще се натъртят, други не. Но все пак мисля, че както и да го погледнеш, четиринайсет години са достатъчно дълъг срок.
Чакалнята отново утихна. Ричър седеше, заслушан в далечното електронно писукане. Явно идваше от машина, която или следеше, или сама предизвикваше сърдечна дейност с честота около седемдесет удара в минута. Приятен, успокояващ звук. После към средата на коридора внезапно се отвори една врата и от нея излезе Роузмари Бар. Беше си взела душ и косата й беше пригладена назад, но изглеждаше недоспала и изтощена, сякаш състарена поне с десет години за едно денонощие. Спря се, огледа се и бавно закрачи към чакалнята. Хелън Родин стана, за да я пресрещне. Двете се спряха една до друга и се заговориха шепнешком. Ричър не чуваше какво си приказват. Вероятно си докладват наученото до момента, каза си той. Два реципрочни доклада: един медицински и един правен. После Хелън хвана Роузмари под ръка и я поведе към групата. Роузмари ги огледа един по един: двамата психиатри, Алън Данюта, Ричър. Не каза нищо. После се обърна и тръгна сама към изхода.
— Избягване на неизбежното — каза Нийбър. — Ние сме дошли тук да изследваме брат й, да го обръщаме, оглеждаме и човъркаме отвсякъде. Физически, психически, правно, метафорично. Това само по себе си е нарушение на личната му неприкосновеност и не звучи приятно. Така че, ако ни обърне внимание, това е все едно да признае, че брат й е в опасност.
— Може би е просто уморена — каза Ричър.
— Сега ще вляза да го видя — каза Хелън.
Тя се обърна и тръгна обратно по коридора към вратата, от която бе излязла Роузмари, отвори я и влезе вътре. Ричър я изпрати с поглед, докато вратата се затвори зад нея. След това се обърна към Нийбър:
— Наблюдавали ли сте преди такива случаи?
