— Може да не се е забъркал. Може да е бил принуден да го направи, по неизвестни причини.
— Това повдига мизата — каза Хелън.
— Донякъде — отвърна Ричър.
— Какво да правим сега?
— Да идем до болницата, нека доктор Мейсън се опита да установи дали Бар ни будалка с тази амнезия. Ако наистина се прави на ударен, най-добрият начин е да го поступам, докато пропее.
— Ами ако не ни будалка?
— Тогава има други подходи.
— Какви например?
— После ще ги обсъждаме — каза Ричър. — Най-напред да видим какво ще кажат психиатрите.
Хелън Родин подкара към болницата със своя сатурн. Алън Данюта седеше до нея, а Ричър се беше излегнал напряко на задната седалка. Мейсън и Нийбър ги следваха с един форд торъс, който бяха наели сутринта от Блумингтън. Паркираха двете коли в големия паркинг за посетители и петимата се запътиха заедно към сградата.
Григор Лински ги проследи с поглед, докато крачеха. Седеше зад волана на същия кадилак, който майката на Джеб Оливър бе видяла в тъмното предишната вечер — този път паркиран на петнайсетина метра от главния вход на болницата. Двигателят работеше. Лински натисна едно копче на мобилния си телефон. Зека отговори на първото позвъняване.
— Да?
— Военният е много добър — каза Григор Лински. — Вече беше в къщата на младежа.
— Е, и?
— А, нищо. Младежа вече го няма там.
— Къде е?
— На различни места.
— По-конкретно?
— Главата и ръцете му са в реката. Останалото е под основата на новото платно на Първа улица.
— Какво става сега?
— Военният и адвокатката са в болницата. С още трима. Втори адвокат и двама доктори, струва ми се. Специалист по особени дела и двама експерти на защитата, доколкото мога да предположа.
— Боим ли се от нещо?
— Няма от какво. Те имат право да опитат. Системата е такава. Само че няма да успеят.
— Погрижи се за това.
Болницата се намираше в покрайнините на града и поради това беше относително просторна сграда. Явно строителите й не се бяха притеснявали от липса на парцели. Ограниченията сигурно са били бюджетни, каза си Ричър, като огледа семплата шестетажна сграда от неизмазан бетон. Вместо мазилка, отвън и отвътре стените бяха боядисани в бяло, направо върху бетона, а таваните бяха доста ниски. Иначе сградата приличаше на всяка друга болница. И на вид, и по миризма. Вътре вонеше на дезинфектанти, болест и смърт. Ричър никак не си падаше по болниците. Той крачеше последен зад останалите по дългия, ярко осветен коридор към асансьорите. Най-отпред бяха двамата психиатри. Явно се чувстваха у дома си. Хелън Родин и Алън Данюта ги следваха по петите, разговаряйки помежду си. Докторите стигнаха до редицата асансьори и Нийбър натисна копчето. Когато и петимата се събраха пред вратата на асансьора, Хелън Родин дръпна Ричър настрани и го попита:
— Името Айлийн Хътън говори ли ти нещо?
— Защо?
— Баща ми е изпратил нов списък на свидетелите и тя фигурира в него.
Ричър не отговори.
— Изглежда, е от армията. Познаваш ли я?
— Трябва ли да я познавам?
Хелън се приближи до него, с гръб към останалите.
— Искам да знам какво знае Айлийн Хътън — каза тихо тя.
— Беше военен прокурор — каза той.
— Кога, преди четиринайсет години?
— Да.
— Та какво и колко знае тя?
— Мисля, че сега Хътън е в Пентагона.
— Какво и колко знае тя, Ричър?
Той извърна глава настрани.
— Знае всичко.
— Откъде го знае? Та ти изобщо не си се явявал в съда!
— Няма значение.
— Откъде го знае тогава?
— По онова време спях с нея.
Хелън се облещи.
— Кажи ми, че се шегуваш!
— Не се шегувам.
— И си й разправил
— Имахме връзка. Разбира се, че й разправих всичко. Бяхме от една и съща страна на барикадата.
— Двама самотници в пустинята…
— Имахме доста хубава връзка. Три блажени месеца. Айлийн беше прекрасен човек. Сигурно още е такава. Аз много я харесвах.
— Чух достатъчно, Ричър — прекъсна го тя.
Той замълча.
— Сега вече нещата излязоха от контрол — каза тя.
— Тя не може да използва информацията, с която разполага — каза Ричър. — Това, което важи за мен, важи с още по-голяма сила за нея. Информацията е класифицирана, а Айлийн е на военна служба.
Хелън Родин не отговори.
— Повярвай ми — настоя Ричър.
— Защо тогава е в списъка, по дяволите?
— Аз съм виновен — каза Ричър. — Споменах Пентагона пред баща ти. Понеже не разбирах откъде е научил името ми. И тогава той е почнал да рови. Така и предполагах.
— Ако тя проговори, смятай, че делото е загубено.
— Не може да проговори.
— Защо да не може? По-скоро това възнамерява да направи — да проговори. Кой знае какво ще предприеме сега армията?
В този момент се чу звънецът на асансьора и малката групичка пристъпи към вратата.
— Ще трябва да говориш с нея — каза Хелън. — Тя ще дойде да даде предварителни показания. Постарай се да разбереш какво смята да каже.
— Вече е поне генерал-майор. Не мога да я заставя да ми каже нищо, ако не иска.
— Намери начин — каза Хелън. — Заради доброто старо време.
— Може пък да не искам. Не забравяй, че двамата с нея отново сме от една и съща страна на барикадата. Поне по отношение на Джеймс Бар.
Хелън Родин се извърна и влезе в асансьора.
Вратата се отвори и се озоваха във фоайето на шестия етаж — бели безлични стени, ако не се смяташе вратата от армирано стъкло, водеща към преддверието на интензивното отделение. По табелките Ричър
