Един изстрел

След това Хелън се обади на домашния номер на Роузмари, която отговори на второто позвъняване.

— Да не са те съкратили? — попита Хелън.

— Водят ме в неплатен отпуск — отвърна Роузмари. — Подадох доброволно молба. Изведнъж всички около мен бяха започнали да се държат странно.

— Но това е ужасно!

— Такава е човешката природа. Сега трябва да се организирам. Може да се наложи да напусна града.

— Трябва ми списък на приятелите на брат ти.

— Той няма такива. Приятел в нужда се познава, нали? А досега нито един не е дошъл да го посети в болницата.

Никой не се е опитал да се свърже с него. Никой не ми е позвънил да попита как е.

— Имам предвид отпреди — каза Хелън. — Искам да знам с кого се е виждал, с кого се е срещал по заведенията, с кого се е познавал отблизо. Особено новите му познанства.

— Той нямаше нови познанства — каза Роузмари. — Поне аз не знам.

— Сигурна ли си?

— Почти.

— А стари?

— Имаш ли лист хартия?

— Имам бележник.

— Бележник чак няма да ти трябва. И голям лист също. Стига ти и едно малко листче, колкото цигарена хартийка. Джеймс си беше единак.

— Все някакви приятели е имал.

— Двама-трима най-много. Имаше един на име Майк, живееше наблизо. Говореха си все за ливадите пред къщите и за бейзбол, нали разбираш, мъжки приказки.

Майк,записа Хелън. Мъжки приказки.

Настана дълга пауза.

— Имаше и един друг, Чарли — каза накрая Роузмари.

— Разкажи ми за Чарли — подкани я Хелън.

— Не знам нищо за него. Всъщност изобщо не го познавам.

— Откога се познават с Джеймс?

— От години.

— Включително и през времето, когато си живяла при него?

— Той никога не идваше, докато бях вкъщи. Само веднъж го срещнах случайно. Той си тръгваше, а аз се връщах отнякъде. Питах брат ми: Кой беше тоя? А Джеймс вика: Това е Чарли, стар приятел.

— Как изглеждаше?

— Дребен. С особена коса. Черна, щръкнала, прилича на четка за тоалетна.

— Местен ли е?

— Предполагам.

— Какви допирни точки имаха помежду си?

Отново дълга пауза.

— Имаха общи интереси.

Чарли, записа Хелън. Огнестрелни оръжия.

След продължителен разговор по мобилния си телефон Дона Бианка записа разписанията на всички полети от Вашингтон за Индианаполис. Научи и това, че връзките за града са на кръгъл час, а полетите траят по трийсет и пет минути. Прецени, че човек с насрочена среща в съдебната палата за четири следобед ще гледа да пристигне в града най-късно в два и трийсет и пет. Което означаваше — да тръгне от Индианаполис в два, т.е. да пристигне там в един и половина най-късно, за да има време да си намери изхода. Следователно Хътън трябваше да излети от Вашингтон не по-късно от единайсет и половина — дванайсет. Което не беше възможно. Последният директен полет от Вашингтон за Индианаполис беше в девет и половина сутринта. Полетите бяха групирани на сутрешни и вечерни. Други възможности нямаше.

— Хътън пристига в дванайсет и трийсет и пет — обяви тя.

Емерсън погледна часовника си. Дванайсет без петнайсет.

— Което значи, че Ричър всеки момент ще се появи — каза той.

В дванайсет без десет куриер донесе в сградата на Хелън Родин шест големи кашона — екземплярите за защитата от събрания доказателствен материал на обвинението. Това беше задължителната процедура за обмен на информация, която повеляваше наказателнопроцесуалният кодекс в съответствие с Декларацията за правата. Куриерът позвъни от фоайето в кантората й и Хелън му каза да се качи горе. Човекът трябваше да направи два курса с претоварената си ръчна количка, докато подреди кашоните в празната стаичка на секретарката. Хелън му се подписа на разписката и той си тръгна. После тя започна да отваря кашоните. Бяха пълни с документи и с десетки снимки. Плюс единайсет нови видеокасети, надлежно номерирани, придружени от нотариално заверен опис, удостоверяващ автентичността им като пълни и точни копия на записите от охранителните камери в гаража, направени от независим изпълнител. Хелън ги извади от кашона и ги нареди на отделна купчинка. В кантората си нямаше нито видеокасетофон, нито дори телевизор.

Затова пък в кафенето на хотел „Мариот“ имаше телевизор. Беше монтиран високо над бара, върху подвижна черна поставка, закрепена с болтове за стената. Звукът беше намален. Ричър се беше загледал в някаква реклама, на която едно момиче в прилепнала лятна рокля тичаше плавно през ливада с диви цветя. Без текста не се разбираше точно какво се рекламира. Може би самата рокля, или някакъв шампоан, грим, или може би лекарство против сенна хрема. После изведнъж екранът се смени и се появи надпис за новинарска емисия. Обеден бюлетин. Ричър погледна часовника си. Беше точно дванайсет. Хвърли поглед към рецепцията и фоайето на хотела. От масата си виждаше всичко. Нито следа от Хътън. Още не беше дошла. Затова отново се загледа в телевизора. На екрана се беше появила Ан Яни. Предаваше на живо от познати места, от центъра на града. Точно пред хотел „Метропол Палас“. Устата й се мърдаше сериозно и беззвучно известно време, после картината се смени с утринен здрач. Сляпа уличка. Полицейски заграждения. Безформена купчина, завита с бял чаршаф. После пак нов кадър. Снимка от шофьорска книжка. Светла кожа на лицето. Червеникава коса. Зелени очи. Под брадичката се четеше надпис: Александра Дюпре.

Александра. Санди.

Ричър потрепери.

Този път вече отидоха твърде далеч.

Твърде, твърде далеч.

Той седеше неподвижно, вперил поглед в екрана, в лицето на Санди. После кадърът отново се смени — показваха Емерсън, заснет в едър план, в ранните сутрешни часове. Яни дръпна микрофона към себе си и зададе някакъв въпрос. Емерсън продължи да говори. Очите му бяха празни, уморени, примижали срещу ярката светлина на прожектора. Дори и без звук Ричър се досещаше какво говори. Обещаваше на зрителите пълно и безпристрастно разследване на случая. Ще го хванем, казваше устата му.

— Видях те от рецепцията — чу той женски глас близо до себе си. Гласът се приближи и добави: — И се попитах: Не го ли познавам този отнякъде?

Ричър с мъка отлепи поглед от телевизора.

Пред него беше застанала Айлийн Хътън.

Косата й беше късо подстригана. Нямаше някогашния загар. Около очите й се виждаха малки бръчици. Но иначе си беше същата, както преди четиринайсет години. Същата ослепителна красавица. Среден ръст, стройно тяло, хубава стойка. Ухаеща на скъп парфюм. Влудяващо женствена. Не беше наддала и килограм. Облечена беше цивилно — с памучен панталон, синя памучна риза с разкопчана яка, отдолу с бяла тениска.