— Джеймс Бар им го е дал.
— Не може да бъде!
— И аз така казах. Но сега съм сигурен.
— От къде на къде?
— Хайде да обядваме заедно. Трябва да поговорим. Струва ми се, че още някой знае за станалото.
Емерсън и Бианка се отказаха в дванайсет и половина. Ричър така и не се появи. Полетът пристигна навреме. От самолета не слезе никой, който да прилича на бригаден генерал от женски пол, при това от Пентагона. Те изчакаха, докато пристигащите се източиха през терминала и залата утихна. После се качиха на колата и си тръгнаха.
Ричър и Хътън поръчаха обяд. Келнерката пристигна веднага, доволна, че най-после на масата в ъгъла има раздвижване. Менюто беше семпло, като за кафене. Ричър си поръча препечен сандвич със сирене и кафе. Хътън — салата „Цезар“ с пилешко и чай. Докато обядваха, разговаряха оживено. Ричър я запозна с подробностите по делото. После й изложи теорията си — налудничавия избор на огнева позиция, подозренията си за принуда. Предаде й хипотезата на Нийбър за новия приятел, дърпащ конците. Каза й, че Бар отричал да има нови познати, а само стари, и то много малко.
— Едва ли е някой нов познат — каза Хътън. — Понеже схемата е сложна, заплетена, многослойна. От една страна, имаме сегашните улики, а от друга, историческите паралели. Втори етаж на обществен гараж в Кувейт Сити преди четиринайсет години, втори етаж на обществен гараж тук и сега. Практически едно и също оръжие. Идентични патрони. Пък и тези войнишки обувки. Аз лично никога не ги бях виждала преди, „Пустинен щит“. Те са много показателни. Който и да му е възложил задачата, е знаел за миналото му. Което означава, че не са познати отскоро. Няма как. На Бар ще му трябват години, докато се реши да разкаже на някого за Кувейт Сити.
Ричър кимна.
— Но явно в един момент е разказал. Което ме кара да мисля, че още някой е посветен в историята.
— Трябва да открием кой е той — каза Хътън. — Задачата ми е да не допусна да се разчуе.
— Това не е моя грижа. Все ми е тая дали Питърсън ще получи четвъртата си звезда, или не.
— Но не ти е все тая дали репутацията на четвърт милион ветерани от войната ще бъде опетнена, нали? Защото ако избухне скандал, всички ще са окаляни. А това бяха добри хора.
Ричър не отговори.
— Много е лесно — каза Хътън. — Ако Джеймс Бар няма много приятели, няма да ти се налага да търсиш дълго. Все един от тях е въпросният.
Ричър мълчеше.
— С един куршум два заека — продължи Хътън. — Ти намираш кукловода, а армията си отдъхва с облекчение.
— Че защо тогава не го свърши армията, а чака на мен?
— Не можем да си позволим да привличаме внимание.
— Имам оперативни затруднения — каза Ричър.
— Нямаш правомощия?
— Не, по-лошо. Много скоро ще ме арестуват.
— За какво?
— За убийството на онова момиче до хотела.
— Моля?!
— Кукловодът държи да ме разкара от играта. Вече се опита да ми свие номер в понеделник вечер, като използва това същото момиче за примамка. Затова вчера на два пъти отидох да я видя. Сега те я ликвидираха, а предполагам, че аз съм последният непознат, с когото се е срещала.
— Имаш ли алиби?
— Зависи в колко часа е станало, но най-вероятно не. Сигурен съм, че ченгетата вече ме издирват.
— Това е проблем — каза Хътън.
— Само временен — отвърна Ричър. — Науката е на моя страна. Ако вратът й е счупен с един-единствен удар с юмрук в лявото слепоочие, а главата й е извърната леко надясно, значи убиецът е левак. Докато аз не съм. Ако я бях ударил с лявата ръка, щях положително да я нокаутирам, но едва ли щях да й счупя врата. Не и с един удар.
— Сигурен ли си?
Ричър кимна.
— Навремето с това си изкарвах хляба, не помниш ли?
— Но дали ще ти повярват? Или просто ще си кажат, че си достатъчно як, за да я убиеш и с лявата ръка?
— Нямам намерение да проверявам това лично.
— Смяташ да избягаш ли?
— Не, смятам да остана, но без да им се пречкам. Което ще ме забави. Всъщност ще ме забави доста. Ето защо казах, че очаквам оперативни затруднения.
— Мога ли да ти помогна?
Ричър се усмихна.
— Радвам се, че се видяхме, Хътън. Наистина.
— Как мога да ти помогна?
— Предполагам, че след като дадеш показания, отвън ще те чака един полицай на име Емерсън. Ще те пита за мен. Прави се на ударена. Кажи му, че не си ме виждала, не съм те посрещал, нямаш представа къде съм. Такива работи.
Хътън помълча малко.
— Разстроен си — каза накрая тя. — Усещам те.
Ричър кимна. Разтърка лицето си, сякаш се миеше без вода.
— На мен хич не ми пука за Джеймс Бар — каза той. — Ако някой го е забъркал нарочно и сега ще изтърпи наказанието, което му се полагаше преди четиринайсет години, нямам нищо против. Но това с момичето е друго нещо. Тук вече прекалиха. Тя беше просто една млада наивница. Не е искала да навреди на никого.
Хътън помълча още малко.
— Сигурен ли си, че са заплашвали сестрата на Бар?
— Не виждам по какъв друг начин са могли да го принудят.
— Но няма никакви следи от пряка заплаха. Като прокурор аз не бих могла да ги подведа под отговорност.
— Защо иначе Бар би извършил всичко това?
Хътън не отговори.
— Ще се видим ли по-късно? — попита тя.
— Наел съм стая наблизо — каза Ричър. — Ще се навъртам наоколо.
— Е, добре.
— Освен ако не съм вече в затвора — добави той.
Келнерката се приближи и двамата си поръчаха десерт.
Ричър помоли за още кафе, а Хътън — за още чай. Продължиха да си говорят за разни неща. На всякакви теми. Имаха да наваксват цели четиринайсет години.
Хелън Родин прерови шестте кашона с материали по делото и намери фотокопие от листче хартия, открито до телефона на Джеймс Бар. Неговото телефонно тефтерче, ако можеше да се нарече така. Върху листчето имаше три телефонни номера, записани с грижлив и ясен почерк. Двата бяха на сестра му Роузмари — единият в къщи, а другият в службата й. Третият беше на Майк — приятеля, който живеел наблизо. Чарли не фигурираше никъде.
Хелън вдигна слушалката и набра номера на Майк. На шестото позвъняване телефонът се включи на
