— И ще го уведомиш ли?
— Не.
— Не само лъжесвидетелстваш, но и укриваш беглец — каза той. — Две престъпления за един ден.
Тя бръкна в чантата си и измъкна картичката на Емерсън.
— Ти си единственият им заподозрян. Даде ми три телефонни номера. Работата изглежда сериозна.
Ричър взе картичката от ръката й и я пъхна в задния си джоб, при салфетката с номера на Хелън Родин. Постепенно в джоба му се събираше цял телефонен указател.
— Как мина при Родин? — попита той.
— Делово — отвърна тя.
Той не каза нищо. Хътън тръгна да оглежда апартамента. Баня, спалня, дневна, малка кухничка. Вдигна пътната си чанта от пода и я премести прилежно до стената.
— Искащ ли да останеш? — попита тя.
Той поклати глава.
— Не мога.
— Е, добре — каза тя.
— Но бих могъл да намина по-късно, ако искаш.
Хътън помисли малко.
— Става — каза тя. — Намини по-късно.
Алекс Родин се върна в кабинета си, затвори вратата и се обади на Емерсън.
— Хванахте ли го вече? — попита той.
— Въпрос на време — отвърна Емерсън. — Търсим го къде ли не. Наблюдаваме стаята му. Отседнал е в стария мотел, под фалшиво име.
— Интересно — каза Родин. — Значи, може и в „Метропол“ да е бил под фалшиво име.
— Ще проверя — каза Емерсън. — Ще покажа снимката му на рецепцията.
— Може тогава наистина да го спипаме — каза Родин и затвори. Представи си две вестникарски заглавия в рамки на стената на кабинета си. Едното за Бар, другото за Ричър.
Ричър излезе от апартамента на Хътън и вместо да вземе асансьора, тръгна надолу по стълбите. На партера заобиколи отдалеч главното фоайе и сви по един страничен коридор, който водеше към авариен изход. Бутна вратата, излезе навън и я задържа открехната с обувката си. Извади от джоба си картичката на Емерсън, скъса я по средата и сгъна половината с името на четири по дължина. Натисна с палец навътре езика на бравата и го блокира в прибрано положение със сгънатото парченце картон. Притвори полека вратата, докато се изравни с касата. После се обърна, заобиколи контейнера за боклук, мина през служебния паркинг, излезе на улицата и тръгна на север. Тротоарите бяха пълни с пешеходци, а платната бяха започнали да се задръстват от сутрешния трафик. Като се движеше с умерена крачка, той оглеждаше внимателно улицата и преките за полицейски коли или патрулни двойки по ъглите. Времето беше все така топло. Но отнякъде, крадешком, се задаваше буря. Студеният фронт беше съвсем наблизо. Небето беше надвесено над земята като стъклен похлупак, който задържаше във въздуха миризмата на влажна пръст и азотен тор.
Той стигна до надлеза на магистралата и тръгна на запад в сянката му. Платното минаваше върху пилони на дванайсет метра над земята. Отдолу кварталът беше разделен на неподдържани парцели — някои изоставени, потънали в боклуци и мръсотия, други с мръсни ненаселени къщурки със зеещи празни прозорци, трети с нови метални бараки, в които се помещаваха цехове за изчукване на каросерии, работилници за гуми и други подобни заведения. Заобиколи черната стъклена кула и следвайки сянката на надлеза, зави на юг, за да мине покрай библиотеката. Изведнъж се спря, наведе се и се престори, че си вади камъче от обувката. Погледна крадешком назад под мишницата си. Никой не го следеше.
Ричър продължи пътя си. След като подмина библиотеката, в течение на четирийсет метра теренът беше открит отвсякъде. Право на изток от него се падаше площадът с пешеходната зона. Той се спря за момент точно под мястото, където по изчисленията му бяха паркирали с Хелън Родин предишния ден и където би трябвало да е паркирал Джеймс Бар в петък. На дванайсет метра по-долу изгледът беше различен, но геометрията на терена си оставаше същата. Виждаха се повехналите букетчета цветя и разни предмети, оставени в памет на жертвите край бордюра на фонтана — малки, избелели цветни петънца сред сивия бетон. Право зад тях се падаше входът на сградата с наборното бюро. От нея поединично и на двойки излизаха хора. Той погледна часовника си. Пет без десет.
Излезе на откритото пространство и прекоси площада до ъгъла на Първа улица. Извървя разстоянието между две преки на юг и пресече три на изток, докато не излезе от западната страна на обществения гараж. Изкачи се по рампата за коли и различи обектива на охранителната камера — малко кръгче зацапано стъкло върху продълговата черна кутия, монтирана високо горе в пресечната точка на две носещи бетонни греди. Помаха му с ръка. Камерата беше поставена прекалено високо. Би трябвало да е по-ниско, на нивото на номерата на колите. Но пък, като се загледа, на тази височина бетонните колони бяха остъргани и нащърбени от преминаващите автомобили. По тях бяха останали парченца боя във всички цветове на дъгата. Шофьорите в тоя град караха небрежно. Ако беше монтирана по-ниско, камерата нямаше да изкара и един ден.
Той се качи по рампите до втория етаж. Отправи се към североизточния ъгъл на сградата. Гаражът беше притихнал, но пълен с коли. Мястото, откъдето бе стрелял Джеймс Бар, сега беше заето. В борбата за паркиране в пренаселения градски център нямаше място за излишни сантименталности.
Границата между старата част на гаража и новостроящото се крило беше обозначена с тройна маркировка — към обичайната за строежи жълта найлонова лента с надпис
Ричър навлезе в неосветената част на сградата. Новото крило беше с правоъгълна форма. Около четирийсет метра в посока север-юг, на около двеста метра в посока изток-запад. За да стигне до североизточния му ъгъл, Ричър трябваше да направи точно трийсет и пет крачки. Той се спря на два метра от стената и погледна надолу и надясно. Оттам всичко се виждаше перфектно. Не беше нужно да се подпира с гръб на колоната. Не беше нужно да трие гърба си в нея като кон, който се чеше в лятна ливада.
Той застана неподвижно и се загледа към площада. Все по-големи тълпи хора се точеха от сградата с държавните учреждения. Цяла върволица. Някои още с излизането си на чист въздух спираха да си запалят цигара. Други поемаха право на запад — кои забързано, кои с бавна крачка. Всички, сякаш се бяха наговорили, заобикаляха покрай северния край на фонтана. Нито един не тръгна по пътя, по който бяха минали жертвите на Бар. Явно свещите и цветята ги възпираха. Напомняха им за станалото. Затова беше трудно да се прецени как е изглеждал площадът в петък следобед. Трудно, но не и невъзможно. Ричър наблюдаваше крачещите тълпи и мислено си ги представяше как се отказват от десния завой и продължават напред. Скоро щеше да им се наложи да забавят крачка, навлизайки в тясното пространство. Но нямаше съвсем да спрат на едно място. Само щяха да се струпат по-близо един зад друг. Тази комбинация от близост и умерена скорост щеше само да увеличи ъглите на отклонение. Да направи задачата му още по-трудна. Това беше основен принцип при използването на дългоцевни оръжия. Една птица, която лети в небето на сто метра височина, е лесна мишена. Същата птица, която прелита със същата скорост на два метра пред лицето ти, е невъзможна мишена.
Той си представи върволицата от хора, които бяха крачили от ляво на дясно точно под носа на Бар. Затвори едното си око, протегна ръка напред и изпъна показалец.
