— Познавах го. Преди четиринайсет години.
— Кога сте го виждали за последно?
— Преди четиринайсет години — повтори тя. — Бяхме заедно в Кувейт. После той замина някъде другаде. Или аз. Вече не помня.
— Днес не сте ли го виждали?
— Той да не е в Индиана?
— В града е. Точно тук, в този град.
— Виж ти. Светът е малък.
— Как дойдохте дотук?
— Със самолет до Индианаполис, оттам наех кола.
— Смятате ли да пренощувате в града?
— Имам ли друг избор?
— Къде?
— В „Мариот“.
— Снощи Ричър е убил млада жена.
— Сигурен ли сте?
— Той е единственият заподозрян.
— Много необичайно за него.
— Обадете ми се, ако случайно го видите. Номерът на участъка е отпечатан на картичката. Заедно с вътрешния ми номер. И мобилният ми телефон.
— Защо смятате, че ще го видя?
— Сама го казахте: светът е малък.
Полицейската кола пълзеше на север през увеличаващото се улично движение. Мина покрай магазина за оръжие. После покрай бръснарницата.
— Ако този тип се появи, ще се обадиш, нали? — каза той.
— Той вече се появи — каза администраторът. — Само дето се казва Хефнър, не Ричър. Настаних го в номер осем, вчера привечер.
Полицаят застина.
— В момента тук ли е?
— Не знам. Ту влиза, ту излиза.
— За колко време е наел стаята?
— Платил е за една нощ. Но още не е предал ключа.
— Значи смята да се върне за довечера?
— Така изглежда.
— Освен ако вече не се е върнал.
— Именно — каза администраторът.
Полицаят се подаде на входната врата и направи знак на партньора си. Другият угаси двигателя, заключи колата и дойде при него.
— В осем, под фалшиво име — каза първият полицай.
— Вътре ли е сега?
— Нямам представа.
— Ами да проверим.
Двамата взеха администратора със себе си. Накараха го да застане зад тях. Извадиха пистолетите си и почукаха на вратата на номер осем.
Отговор нямаше.
Почукаха отново.
Нищо.
— Имаш ли ключ? — попита първият полицай.
Човекът му го подаде. Полицаят го пъхна в ключалката — полека, с една ръка. Бавно го завъртя. Открехна полека вратата, заслуша се, после я блъсна докрай и пристъпи вътре. Партньорът му го последва. Двамата огледаха стаята — бързо, професионално, с изпънати напред ръце, стегнати мускули и насочени оръжия.
Стаята беше празна.
Нямаше нищо, освен скромен набор тоалетни принадлежности на полицата в банята — тъжни и изоставени. Пакетче еднократни самобръсначки — отворено, с една извадена и използвана. Нов флакон пяна за бръснене със засъхнали мехурчета около дозатора. Нова тубичка паста за зъби, само два пъти стисната.
— Тоя тип не носи багаж — отбеляза първият полицай.
— Но не е освободил още стаята — добави вторият. — Това поне е ясно. Което значи, че ще се върне.
10
В този момент Ричър заспиваше на леглото в стая 310 на хотел „Мариот“. Лежеше по гръб, като мъртвец. Двамата с Хътън бяха разговаряли толкова дълго в кафенето, че тя замалко не закъсня за срещата си. В четири без пет се бе сетила да погледне часовника си и му натика магнитната си карта в ръката, като го помоли да качи чантата й в стаята. След това изхвръкна на улицата. Той си каза, че сигурно е редно да остави картата на рецепцията. Но не го направи. Не бързаше за никъде. Затова просто качи чантата й в стаята и остана да я чака вътре.
Стая 310 не го очарова особено. Беше на третия етаж, което я правеше трудна за бягство през прозореца. Номер осем в мотела беше къде-къде по-удобна. На нивото на земята, в един квартал с тесни, гъсто преплетени улички, тя предлагаше добри възможности за криеница. Отваряш прозореца, прехвърляш крак навън, търсиш с поглед близката сляпа уличка, някоя задна врата, друг нисък прозорец. Да, онази стая си я биваше. Докато тази — определено не. На третия етаж, това предполагаше дълго спускане. Или скок отвисоко. А и Ричър не беше сигурен, че прозорците на „Мариот“ изобщо се отварят. Може би не се отваряха. Може би юрисконсултите на хотела се бяха уплашили да не бъдат заринати със съдебни искове от роднини на самоубийци. Или бяха пресметнали, че цената на бравите и пантите за прозорци ще надвиши сметката за климатика. Каквито и да бяха причините, стаята беше гадна. Изобщо не му харесваше. Не и за дълъг престой.
Но за кратко време ставаше. Ричър затвори очи и се унесе в сън.
Планът на Емерсън беше прост и директен. Постави Дона Бианка на пост в стая номер седем. Заповяда на двамата униформени полицаи да скрият колата през три преки и да заемат позиция в номер девет. Разположи една допълнителна патрулна кола на две преки зад мотела, още една на четири преки северно от него, до автокъщата, и още една на две преки южно от мотела. Инструктира администратора да стои нащрек и да наблюдава през прозорчето и щом Хефнър се приближи, да позвъни веднага на Дона Бианка.
Айлийн Хътън се върна в „Мариот“ в четири и трийсет. Магнитната карта от стаята й не я чакаше на рецепцията. Нямаше и съобщение. Тя се качи с асансьора, проследи стрелките до номер 310 и почука на вратата. Изминаха няколко секунди, вратата се отвори и Ричър се появи на прага.
— Как е стаята? — попита тя.
— Леглото е удобно — каза той.
— Емерсън ми каза, ако те видя, незабавно да го уведомя.
