— Не те разбирам.
— Кажи на Белантонио да говори отново със съдебния лекар.
— Ще те намерим — зарече се Емерсън.
— Няма да можете — каза Ричър. — Досега никой не е могъл.
След което му затвори и тръгна по улицата. Пресече шосето, извървя още половин пряка на север и се скри зад купчина бетонни мантинели, струпани една върху друга в незастроеното пространство между две сгради. Зачака. Шест минути по-късно две патрулни коли спряха пред бакалията „При Марта“. С мигащи сини лампи, но без сирени. От тях слязоха четирима полицаи. Прегрупираха се на тротоара. Претърсиха страничната уличка, надникнаха зад ъгъла. Върнаха се, видимо разочаровани. Единият от четиримата вдигна радиостанцията до устата си и проведе кратък разговор, като се оправдаваше с жестове. Гърчене на рамене, вдигнати ръце с дланите нагоре. После полицаите се качиха в колите и потеглиха, а Ричър пое на изток, обратно към „Мариот“.
И на двете си ръце Зека имаше палец и по един от другите пръсти. На дясната това беше чуканът на показалеца, изкривен и почернял от премръзване. Навремето беше прекарал цяла седмица на открито през зимата, облечен в стара войнишка куртка, протрита от едната страна, върху десния джоб — там, където манерката на предишния собственик се беше търкала в плата. От такива наглед незначителни дреболии зависи понякога човешката съдба. Лявата му ръка беше останала невредима, но дясната беше осакатена от премръзване. Той бе усетил как пръстите му замръзват един по един, от кутрето навътре. Тогава бе извадил ръката си от джоба, на студа, за да се вкочани напълно. След което беше отхапал пръстите със зъби, преди гангрената да се разпространи. Още помнеше как ги бе изплюл на земята в краката си, като малки кафеникави пръчици.
На лявата му ръка, освен палеца, беше останало само кутрето. Липсваха трите пръста в средата. Двата от тях бяха отрязани от един садист с градинарска ножица. Зека беше ампутирал третия пръст сам с подострена лъжица, за да го пишат негоден за работа в някаква железарска работилница. Не си спомняше подробности, но сред лагеристите се говореше, че е по-добре да се лишиш от някой и друг пръст, отколкото да работиш в тази бригада. Нещо, свързано с характера на бригадира.
Сакатите му ръце бяха още един спомен от ония времена и места. Той вече не им обръщаше толкова внимание, както преди, но недъгът сериозно затрудняваше живота му. Например тези проклети мобилни телефони бяха станали толкова малки! Номерът на Лински се състоеше от десет цифри — докато го набра, си намрази живота. Зека често сменяше мобилните си апарати, което правеше излишно вкарването на номера в паметта. Пък и в неговото положение това би било истинска лудост.
След като успя да набере цифрите, той се съсредоточи и натисна бутона за връзка с кутрето на лявата си ръка. После загреба апарата с дясната си длан и го вдигна към ухото си. Не беше нужно да го притиска — слухът му се беше запазил, което само по себе си беше чудо.
— Да! — каза Лински.
— Не могат да го открият — каза Зека. — Не трябваше да ти казвам да престанеш да го следиш. Моя грешка.
— Къде го търсят?
— Навсякъде. Снощи е нощувал в мотела. Поставили са хора да го дебнат, но той със сигурност няма да се върне. Имат агент на пост в адвокатската кантора. Извън това се лутат в тъмното.
— Какво ще наредиш да направя?
— Искам да го намериш. Използвай Ченко и Владимир. Ще ти пратя и Раскин. Действайте заедно. Намери го още тази вечер и ми се обади.
Ричър се спря на две преки преди „Мариот“. Знаеше какво ще направи Емерсън. Самият той бе правил същото тринайсет години. Емерсън щеше да състави списък в главата си. Възможни убежища, вероятни съучастници. В този час от деня възможните убежища включваха заведения за хранене. Следователно Емерсън щеше да разпрати патрулни коли до всички ресторанти, закусвални и кафетерии в града, включително до бара с телевизорите и до любимото заведение на Хелън Родин — онова със салатите. Оттам щеше да се прехвърли на известните съучастници, които, кажи-речи, се изчерпваха с Хелън Родин. Щеше да нареди на полицая във фоайето да се качи на четвъртия етаж и да почука на вратата й.
В такъв случай можеше да рискува и да се обади на Айлийн Хътън.
И така, Ричър се спря на две преки преди „Мариот“ и се огледа за място, където да изчака. Откри такова зад един магазин за обувки, където в ниша, оградена от три страни с висок колкото човешки ръст тухлен зид, беше поставен контейнер за отпадъци. Ричър се вмъкна в нишата и констатира, че облегнат с гръб на контейнера, вижда една тясна ивица от главния вход на „Мариот“. Позата му не беше чак толкова неудобна. При това този контейнер съдържаше най-приятно миришещия боклук, до който му се беше налагало да се крие. На картон и обработена кожа. Добре, че не се беше случил зад рибен магазин.
Той си каза, че ако Емерсън е достатъчно бърз, няма да му се наложи да чака повече от трийсетина минути. Ако е
Замислен, Ричър отново погледна надолу. Прибра крака си до другия, после повторно го изнесе напред. Отново го прибра и изнесе другия. В съзнанието му премина неясна мисъл. Нещо, свързано с доказателствения материал на Белантонио. Заровено сред стотиците страници.
С периферното си зрение усети раздвижване пред входа на „Мариот“ и вдигна глава. От мястото му се виждаше предният капак на патрулна кола. Колата тъкмо спираше, предницата й приклекна на пружините си и се изправи. В полезрението му се появиха двама полицаи — униформени, крачещи напред. Той погледна часовника си. Двайсет и три минути. Усмихна се. Емерсън беше добър, но не чак изключителен. Полицаите влязоха в хотела. Поне пет минути щяха да разговарят с дежурния на рецепцията. Той щеше да им даде без бой номера на апартамента на Хътън. По принцип хотелските служители в малките градове на Средния запад не бяха активисти на Движението за граждански права. Освен това гостите на хотела отсядаха по за ден-два и си отиваха, докато местният полицейски участък си беше тук завинаги.
И така, полицаите щяха да се качат в апартамента на Хътън. Щяха да почукат на вратата, тя щеше да ги пусне. Хътън нямаше какво да крие. Те щяха да се поогледат насам-натам и да си идат. Десет минути максимум.
Ричър отново погледна часовника си и зачака.
Двамата полицаи излязоха от хотела след осем минути. Спряха се за момент пред входа — дребни фигурки в далечината. Единият наведе глава надолу, каза нещо в микрофона на ревера си и може би получи указания къде да отидат след това. Към следващото вероятно убежище на беглеца. При следващия известен съучастник.
Григор Лински чакаше в колата си, спряна в платното за пожарни коли на паркинга пред някакъв супермаркет. Силуетът на автомобила се открояваше на фона на една осветена витрина, цялата облепена с огромна оранжева реклама за телешка кайма на много изгодна цена.
