хрътка. Сегашният Ричър беше понаедрял, понатежал, с възлести мускули, корави като махагон. Белезите, с които го беше запомнила, междувременно се бяха загладили и избледнели, а на тяхно място се бяха появили нови. По челото му имаше бръчици. Също и покрай очите. Но носът му си беше все така прав и тънък. Предните му зъби също си бяха на мястото въпреки безбройните сбивания. Тя плъзна ръка надолу и опипа кокалчетата на ръцете му — едри и корави като орехови черупки, нарязани с безброй белези.
— В Ню Йорк — каза Ричър. — Преди години. Всички ме питат.
— Всички?
— Всички, които го видят.
Хътън се притисна към него.
— А колко са го виждали?
Той се усмихна.
— Искам да кажа, по плажовете и тъй нататък.
— А в леглото?
— В съблекалните… — продължи той.
— И в леглото — добави тя.
— Е, не съм монах — отвърна той.
— Болеше ли?
— Не помня вече. Бил съм три седмици в безсъзнание.
— Точно над сърцето ти е.
— Беше някакъв малък револвер. Със слаб заряд. По-добре да се беше целил в главата.
— По-добре за него, не за теб.
— Аз съм късметлия. Винаги съм бил, винаги ще бъда.
— Може би. Но все пак трябва да внимаваш повече.
— Ще се старая.
Ченко и Владимир тръгнаха заедно да обхождат северните райони на града, като гледаха да не се доближават до мотела. Там сигурно гъмжеше от ченгета. Затова първата им спирка беше барът с телевизорите. Двамата влязоха вътре и огледаха навсякъде. Вътре беше тъмно, но нямаше много хора. Най-много трийсетина души. От които нито един не отговаряше на рисунката. Ричър го нямаше. Владимир застана до вратата, а Ченко отиде да провери тоалетните. Вратата на една от кабинките беше затворена. Ченко изчака, докато човекът вътре свърши, пусна водата и излезе. Не беше Ричър. Ченко се върна при Владимир и двамата се качиха в колата. Започнаха да обикалят улиците — бавно и методично, минавайки по трите страни на всяко каре и дълго оглеждайки четвъртата.
Подпряна на лакът, Хътън се загледа в лицето на Ричър. Очите му си бяха същите като едно време. Може би малко по-хлътнали навътре, клепачите малко по-прихлупени. Но все така блестяха като два синкави ледника под яркото арктическо слънце. Като цветна снимка от космоса на две алпийски езера, изпълнени с вода от топящ се сняг. Ала погледът им се бе променил. Преди четиринайсет години бяха зачервени от пясъчните бури и замъглени от някакъв горчив цинизъм. Очи на професионален военен. На полицай. Тя си спомняше погледа му — ленив, бавно опипващ стаята, като откос трасиращи куршуми, който неумолимо се приближава към целта. А сега тези очи бяха станали по-бистри, по-млади. Някак по-невинни. Ричър беше остарял с четиринайсет години, но погледът му се беше подмладил.
— Наскоро си се подстригвал — каза тя.
— Тази сутрин — отвърна той. — В твоя чест.
— Наистина ли?
— Вчера приличах на някакъв дивак. Казаха ми, че идваш, та не исках да ме помислиш за клошар.
— Не си клошар значи.
— Е, в известен смисъл съм.
— В какъв смисъл?
— Ами клошар съм, но по собствена воля.
— Трябва да хапнем — каза тя.
— Добре звучи — съгласи се той.
— Какво предпочиташ?
— Каквото кажеш. Поръчай големи порции, ще си ги разделим.
— Можеш да си избереш нещо за себе си, ако искаш.
Той поклати глава.
— След по-малко от месец някакъв чиновник в Пентагона ще прегледа дневните ти. По-добре да види една порция вместо две.
— За репутацията ми ли се тревожиш?
— За следващото ти повишение.
— Няма да има такова. Ще си остана вечно бригаден генерал.
— Да, ама сега тоя Питърсън ти е лично задължен.
— Не отричам, че с две звезди е по-добре, отколкото с една.
— Аз също. За себе си мога да кажа, че доста пъти съм бил прецакван от генерал-лейтенанти. Ще ми е гот, ако поне веднъж аз съм прецакал генерал-лейтенант.
Тя направи гримаса.
— Да ядем — каза Ричър.
— Аз обичам салата — каза тя.
— Все някой трябва и салата да яде.
— Ти не ядеш ли салата?
— Поръчай салата „Цезар“ с късчета пилешко, а също и пържола. Ти ще изядеш салатата, аз пържолата. После някакъв солиден десерт. И най-важното, голяма кана кафе.
— Предпочитам чай.
— Не става — каза Ричър. — Има компромиси, които не бих направил. Дори за служител на Пентагона.
— Но аз съм жадна!
— Ще пратят вода с лед. Винаги пращат вода с лед.
— По-старша съм от теб!
— Винаги си била. Да си ме виждала някога да пия чай само защото си по-старша?
Хътън поклати глава и стана от леглото. Пристъпи боса до бюрото. Прегледа менюто и набра номера. Поръча салата „Цезар“ с късчета пилешко, половинкилограмова обезкостена пържола, ябълков пай и сладолед. И голяма кана кафе, равняваща се на шест чаши. Ричър я наблюдаваше усмихнат.
— След двайсет минути — предаде му тя. — Хайде да си вземем един душ.
Раскин пое центъра на града. Вървеше пеша, с портрета на Ричър в ръка, с мислен списък на ресторанти, барове, закусвални, заведения за сандвичи и бърза закуска, бакалии, хотели. Започна от „Метропол Палас“. Огледа фоайето, бара. Нищо. Продължи нататък към китайския ресторант на две преки от хотела. Влезе и излезе — дискретно, без да губи време. Помисли си, че много го бива за тези неща. Беше напълно обикновен на вид, дори безличен, със среден ръст, нормално телосложение и незапомняща се физиономия. Хората го гледаха, без да го виждат; погледите им минаваха през него като в празно пространство — което понякога го обиждаше, но в повечето случаи беше добре дошло.
Ричър не беше и в китайския ресторант. Нито в заведението за сандвичи, нито в ирландския бар. Раскин се спря на тротоара и след кратък размисъл реши да задълбае на север. Можеше да се отбие в кантората на адвокатката и оттам да продължи за „Мариот“. Понеже според Лински там се намираха двете жени. А пък личният опит на Раскин показваше, че онези мъже, през които женските погледи не минават като през
