Един изстрел

Може би.

Или по-добре не засега. Може би по-късно.

Той продължи да крачи. Безшумно и равномерно. За да може мъжът зад него да влезе в ритъм. Като хипноза. Леви, десни. Леви, десни. Леви, десни. Прогонил от съзнанието си всичко останало, Ричър се съсредоточи изцяло в далечните стъпки отзад. Тихи, едва доловими, но неотменно някъде там, зад него. Скръц, скръц, скръц, скръц. Леви, десни. Леви, десни. Като хипноза. Слухът му долови тихо писукане, като от бутони на мобилен телефон. Десет призрачни електронни бибипкания, на неравни интервали едно след друго, носени надалеч от нощния въздух.

Ричър сви наслуки в една пряка и продължи да крачи. Леви, десни. Леви, десни. Улиците бяха пусти. След края на работния ден центърът на града се превръщаше в мъртвило. Усилията на властите да го възродят за нощен живот засега оставаха безплодни. Това се виждаше с просто око.

Ричър крачеше напред. На четирийсет метра зад себе си дочу тих шепот. Разговор по мобилен телефон. С кого си приказваш, приятелю? Невъзмутим, той крачеше. На следващия ъгъл се спря. Погледна надясно и зави наляво, в някаква широка улица, закрит от четириетажната ъглова сграда.

И тогава побягна. Бързо, безшумно. Пробяга пет крачки, десет, петнайсет, двайсет, после се спусна към десния тротоар, подмина първата сляпа уличка вдясно и се мушна във втората. Намери някакъв тъмен вход — двойна сива метална врата, вероятно водеща към аварийно стълбище на театър или кино — и залегна по очи. Зрението на преследвача му бе привикнало към вертикална движеща се цел. И сега, по инстинкт, погледът му щеше да се цели на метър и осемдесет над земята. Една безформена купчина ниско долу нямаше да привлече вниманието му.

Зачака. По отсрещния тротоар се чуха стъпки. Мъжът бе видял плячката си да прави ляв завой и понеже тя се бе движила по левия тротоар, той подсъзнателно бе насочил вниманието си към пряката вляво. Изобщо не погледна към другата страна на улицата.

Ричър лежеше по корем и чакаше. Стъпките се приближаваха. Вече бяха съвсем близко. Мъжът се появи в полезрението му. Както можеше да се очаква, вървеше по левия тротоар. Но беше забавил крачка. Изглеждаше нерешителен. Поглеждаше ту напред, ту вляво, ту пак напред. Телефонът беше долепен до ухото му. Спря. Застана неподвижно. Погледна назад, през дясното си рамо, към входовете и тъмните проходи от отсрещната страна на улицата. Дали си струва да ги огледам отблизо?

Да!

Без да се обръща, мъжът смени посоката на движение — тръгна встрани и леко назад, като рак, и пресече улицата по диагонал, като с извит врат оглеждаше десния тротоар. След малко отново излезе от полезрението на Ричър, и то в посоката, от която се бе появил, като на филм, пуснат отзад напред. Ричър се изправи безшумно и тръгна към дъното на сляпата уличка. В тъмното намери дебела метална тръба — отдушник на някаква ресторантска кухня, скри се зад нея и зачака.

Наложи му се да чака дълго. По едно време отново се чуха стъпки. Бавни, внимателни, които се приближаваха по тротоара, докато свиха в сляпата уличка. Вече не се чуваше тупкане на гумени токове по тротоара. А само проскърцването на песъчинки под гьон. Мъжът ходеше на пръсти. Беше все по-близо.

Ричър усещаше миризмата му.

Миризма на пот, одеколон, телешка кожа.

Мъжът се спря на метър и нещо от скривалището му, като се взираше безпомощно в мрака. Ричър си мислеше: Още една крачка, и загиваш, приятелю. Още само крачка и за теб играта свършва.

Мъжът не направи крачката. Обърна се и се върна назад, към широката улица.

Ричър се изправи и го последва — бързо и безшумно. Сега ролите са разменени, приятелю, каза си той. Сега аз съм зад теб. Аз съм ловецът, а ти — дивечът.

Ричър беше значително по-едър от мнозинството хора и това в известен смисъл го правеше доста тромав, но при нужда можеше да се движи бързо и беше особено добър в преследването — едно ценно умение, усвоено след дълга практика. Наред с концентрацията и способността да предвижда ходовете на обекта. Да отгатва кога ще забави крачка, ще се спре, ще се обърне или огледа. За да бъде винаги готов. Защото в преследването е за предпочитане да изостанеш с още десетина метра, отколкото да избързаш и да бъдеш разкрит.

Мъжът с коженото яке претърси всички странични улички, пасажи и входове по двата тротоара. Не особено професионално, но старателно. Претърсваше и едновременно с това се придвижваше бавно напред, допускайки обичайната грешка на всички старателни некадърници: Още не съм оплескал работата. Не съм се провалил. Той е някъде напред и ще го намеря. На два пъти се обади на някого по телефона, като все така шепнеше, но този път притеснено. Ричър притичваше между сенките, изоставайки взе по-назад, понеже ярките светлини в края на улицата се приближаваха. Мъжът ставаше все по-припрян и небрежен в претърсването. Явно губеше надежда и беше на път да изпадне в паника. На шест-седем метра от следващото кръстовище той внезапно се спря и застана неподвижен.

И тогава се отказа. Просто спря да търси. Застанал по средата на тротоара, той изрече нещо в мобилния телефон, изслуша отговора, после отпусна безпомощно ръце. Прегърбен, продължи пътя си право напред, без да се оглежда, без изобщо се старае да не вдига шум — крачеше тежко и решително като човек, чиято единствена цел е да стигне донякъде, независимо как. Ричър изчака още няколко секунди, колкото да се убеди, че не е номер. После го последва, все така безшумно притичвайки между сенките.

Раскин подмина вратата на бара с телевизорите и продължи по улицата. В далечината се виждаха колите на Лински и на Ченко. Двата кадилака бяха паркирани до тротоара плътно един зад друг и го чакаха. Него — Раскин. Провалилия се. Незабележимия, празното пространство. Ето ме, идвам, каза им мислено той.

Но Лински не го наруга. Може би защото да наругаеш човек на Зека беше равносилно на обида към самия Зек, а това никой не си го позволяваше.

— Сигурно се е заблудил — каза Лински. — Може изобщо да не е искал да мине по тази улица и е кривнал по някоя от преките. Или пък се е отбил в някой пасаж да се изпикае и после ти е излязъл в гръб. Ти огледа ли се зад себе си?

— Разбира се! — излъга Раскин.

— И сега какво? — попита Ченко.

— Ще се обадя на Зека — каза Лински.

— Той ще побеснее — каза Владимир. — Почти го бяхме пипнали тоя тип.

Лински набра номера. Предаде с няколко думи лошата новина и изслуша отговора. Раскин наблюдаваше лицето му. Но лицето на Лински беше непроницаемо както винаги. Важно качество, жизненонеобходимо за оцеляването му, придобито след дълги тренировки. Освен това разговорът беше кратък. Няколко думи от него към Зека, няколко думи обратно. Неразличим синтетичен шум в слушалката.

Лински натисна копчето и прекъсна разговора.

— Продължаваме да търсим — каза той. — В радиус един километър от мястото, където го е забелязал най-напред Раскин. Зека ни праща Соколов. Каза, че като сме петима, сигурно ще се справим.

— Нищо вече не е сигурно — каза Ченко. — Освен това, че си го докарахме сами и че няма да спим тая нощ.

Лински му подаде телефона.

— Защо не се обадиш на Зека да му го кажеш лично?

Ченко не отговори.

— Ти тръгваш на север, Ченко — каза Лински. — Владимир, ти на юг. Раскин, ти се връщаш на изток. Аз поемам на запад. Като дойде Соколов, ще видим къде има най-голяма нужда от него.

Раскин се отправи с бърза крачка по обратния път — на изток, откъдето бе дошъл. В плана на Зека имаше смисъл. За последен път той бе видял Ричър преди петнайсет минути, а за петнайсет минути човек,