който се движи предпазливо и се оглежда за преследвачи, не може да измине повече от километър. Елементарната логика сочеше къде би трябвало да се намира Ричър в момента — в радиус от един километър от мястото, където за последно е бил видян. Вече веднъж го бяха открили. Нямаше проблем да го открият отново.
И така, той се върна до началото на широката улица и сви вдясно към надлеза на магистралата. Движеше се буквално по собствените си стъпки. Пресече сянката под надлеза и се насочи към вече познатото незастроено петно от другата страна. Като се придържаше плътно покрай стената, зави зад ъгъла.
И в този момент сякаш стената се сгромоляса върху него. Или така му се стори.
Ударът в тила му беше такъв, че Раскин залитна напред, пред очите му причерня и се строполи по лице. Втори удар, подобен на първия, го приведе в безсъзнание. Последното нещо, което усети, бе ръката в джоба му, която отмъкна мобилния му телефон.
Ричър се върна в сянката на надлеза, стиснал в ръка апарата, още топъл от допира с тялото на Раскин. Облегна се на една от бетонните колони, широка като бунгало в мотел, и се плъзна покрай нея, докато само ръцете му с телефона останаха осветени от далечна улична лампа. Извади от джоба си половинката визитна картичка с номера на Емерсън и го набра.
— Да? — чу в ухото си гласа на Емерсън.
— Познай кой е.
— Това не е игра, Ричър!
— Говориш така, защото губиш.
Емерсън не отговори.
— Е, лесно ли е да бъда открит?
Пак мълчание.
— Имаш ли хартия и писалка?
— Имам, разбира се.
— Тогава пиши. — Ричър му продиктува по памет номерата на двата кадилака. — Предполагам, че една от тези две коли е влизала в гаража преди петък, за да остави конуса. Можеш да проследиш номерата, да изгледаш записите от охранителните камери и да разпиташ собственика. В крайна сметка ще стигнеш до организация, в която участват поне шестима души. Чух имена. Най-напред Раскин и Соколов, които явно са изпълнители. После Ченко и Владимир. Владимир има вид на човек, който би могъл да убие момичето с един удар. Едър като гардероб. Имаше и някакъв среден началник, не му чух името. Около шейсетгодишен, с гръбначно изкривяване. Говори по телефона с боса, към когото се обръщаше на Зек.
— Това са все руски имена.
— Мислиш ли?
— Освен Зек. Що за име е това Зек?
— Не е Зек. Зека. Това не е име, а дума. Нарицателно.
— Какво означава?
— Виж го в речника. Прочети в някой учебник по история.
Пауза, през която се чуваше стържене на писалка по хартия.
— Трябва да се предадеш. Искам да те разпитам.
— Още не — отвърна Ричър. — Свърши си първо работата и ти обещавам да си помисля.
— Аз си върша работата. Преследвам един беглец от закона. Ти си убил момичето. Ти, а не някакъв тип, едър като гардероб, на когото уж си чул името.
— Още нещо — каза Ричър. — Мисля, че този Ченко е приятелят на Бар. Оня, дето му викат Чарли.
— Защо смяташ така?
— По описанието. Дребен, мургав, с черна, щръкнала като четка коса.
— Джеймс Бар има приятел, руснак? Това не е вярно по наши данни.
— Нали ти казах, свършете си работата.
— Вършим си работата. Никой не е споменавал приятел руснак.
— Тоя говори като американец. Мисля, че е замесен в случая от петък, което означава, че и останалите са замесени.
— Как е замесен?
— Засега не знам. Но смятам да разбера. Утре ще ти се обадя.
— Утре ще си в затвора.
— Както сега, нали? Мечтай си.
— Къде си?
— Наблизо съм — каза Ричър. — Приятни сънища, детективе.
Той затвори, прибра в джоба си номера на Емерсън и извади този на Хелън Родин. Набра го и се скри изцяло в плътната сянка зад колоната.
— Ало? — каза Хелън Родин.
— Ричър е.
— Ти добре ли си? Пред вратата ми има полицай!
— Много важно — отвърна Ричър. — И на него му е все тая. Сигурно му плащат по четирийсет долара на час за извънреден труд.
— Показаха портрета ти по новините в шест. Случаят се раздува ужасно.
— Не се тревожи за мен.
— Къде си?
— На свобода, волен като птичка. При това напредвам. Видях Чарли. Дадох на Емерсън номера на колата му. А ти стигна ли донякъде?
— Не бих казала. Научих само пет имена на напълно случайни хора. Не виждам защо му е притрябвало на Джеймс Бар да убива, когото и да било от тях.
— Трябва ти Франклин. Някой, който да проучи петте случая.
— Не мога да му плащам.
— Искам да ми намериш оня адрес в Кентъки.
— В Кентъки ли?
— Където Джеймс Бар е ходил да стреля.
Ричър я чу как подпря слушалката с рамото си, докато ръцете й ровеха из някакви хартии. След малко намери адреса и му го продиктува. Не му говореше нищо. Някаква улица в някакво градче. С пощенски код.
— Какво общо има тук Кентъки? — попита го Хелън.
Ричър чу шум от автомобил — идваше отляво, приближаваше се бавно, дебелите гуми шляпаха по асфалта. Той надникна иззад колоната. Беше полицейска кола със загасени фарове. На предната седалка двама полицаи въртяха шии и се взираха в мрака.
— Трябва да прекъсвам — каза той. Натисна копчето и постави апарата на земята, в основата на бетонната колона. Емерсън сигурно вече беше проследил обаждането и знаеше номера, а един мобилен телефон може да бъде локализиран по разпознавателния сигнал, който изпраща в мрежата на всеки петнайсет секунди. Затова Ричър захвърли телефона и тръгна на запад, под платното на надлеза.
След десет минути, без да напуска сянката на надлеза, той вече се намираше срещу задната стена на черната стъклена кула, с лице към рампата за коли. До бордюра беше паркирана патрулна кола. Изглеждаше притихнала и студена. Явно отдавна стоеше там.
