Един изстрел

Точно колкото новото крило на обществения гараж. Ричър се подпря с гръб на стената откъм входа и тръгна с едри, равномерни крачки към отсрещната стена. Трийсет и пет крачки. Обърна се като плувец в края на басейна и закрачи обратно. Трийсет и пет крачки. Отиде по диагонал до далечния ъгъл, където гаражът беше тъмен. Провря се между два паркирани вана на Ен Би Си и намери синия форд мустанг, за който предполагаше, че е на Ан Яни. Беше измит и лъснат. Имаше малки прозорци, като всеки кабриолет. Изтеглено назад предно стъкло. Потъмнени странични стъкла.

Той пробва дясната врата. Заключена. Заобиколи предния капак и пробва лявата. Беше отключена. Ричър се огледа и я отвори.

Не се задейства аларма.

Пресегна се и натисна бутона за централно отключване на вратите. Чу се глухо щракване. Дясната врата и багажникът се отключиха едновременно. Ричър затвори вратата и отиде отзад, при багажника. Резервната гума се намираше в специална кухина под пода. В джантата бяха поставени крик и парче метална тръба, което служеше за дръжка на крика, а също и като глух ключ за развиване на гайките на колелата. Той извади тръбата и затвори багажника. Мина отдясно, отвори вратата и седна на седалката до шофьора.

Вътрешността на колата ухаеше на кафе и парфюм. Ричър отвори жабката и камери вътре купчина пътни карти и малка кожена папка. В папката имаше застрахователна полица и документ за регистрация на автомобила, и двете на името на Джанин Лорна Ан Яни, с адрес някъде наблизо в Индиана. Той върна папката на мястото й и затвори вратичката на жабката. Напипа лостовете за регулиране на седалката и свали облегалката максимално назад. Което не беше никак много. След това дръпна цялата седалка назад, за да си освободи място за краката. Извади ризата от панталоните си, постави металната тръба в скута си и затвори очи.

Разполагаше с три часа. Опита се да заспи. Падне ли ти сгода, гледай да се наспиш, както казваха навремето в казармата.

Първото, което направи Емерсън, бе да позвъни в телефонната компания. Оттам потвърдиха, че обаждането на Ричър е било от мобилен телефон. Номерът се водел на някаква фирма, която се наричала „Специализирани услуги на Индиана“. Емерсън възложи на един детектив новобранец да проучи фирмата, а същевременно помоли телефонната компания да издири и локализира телефона. Едната следа не водеше за никъде. „Специализирани услуги на Индиана“ се оказа собственост на офшорен тръст, регистриран на Бермудските острови, и нямаше местен адрес. В същото време от телефонната компания докладваха, че апаратът се намирал някъде в центъра на града, понеже междувременно бил в контакт с три клетъчни антени, и дадоха уверения, че много лесно ще го открият.

Роузмари Бар се подмаза на дежурния от Управлението на затворите на шестия етаж в болничната сграда и получи разрешение за извънредна визита при брат си. Но когато влезе в стаята му, тя го завари дълбоко заспал. Подмазването й отиде на вятъра. В продължение на трийсет минути напразно го чака да се събуди. Според мониторите пулсът му беше силен и равномерен, дишането му — ритмично и дълбоко. Ръцете му бяха все така приковани към рамката на леглото, а главата — стегната в метална скоба, но поне тялото му не трепереше. Тя погледна болничния му картон, за да се убеди, че се грижат за него. Видя написаното от лекаря: … вероятно начална фаза на ПА. Нямаше представа какво би могло да значи това, а при стеклите се обстоятелства едва ли можеше да намери някого, който да й го обясни.

Телефонната компания определи с точност местоположението на телефона върху подробна карта на града и я изпрати по факса на Емерсън. Той откъсна листа от факс машината и пет минути се взира невярващ в него. Очаквал бе трите стрелки да се кръстосват в някакъв хотел, бар или ресторант, а вместо това те сочеха към някакво незастроено петно под надлеза на магистралата. За момент си представи Ричър, заспал в празен кашон сред купищата боклуци. После си каза, че сигурно е захвърлил там телефона — подозрение, което бе потвърдено само след десет минути от полицейския патрул, изпратен да провери намясто.

След това, чисто формално, Емерсън включи компютъра на бюрото си и въведе регистрационните номера, които Ричър му бе дал по телефона. И двата автомобила се оказаха еднакви — „Кадилак Девил“, като и двата се водеха на името на „Специализирани услуги на Индиана“. Той написа на лист хартия „следата прекъсва“ и сложи листа в папка.

Ричър се събуждаше при всяко раздвижване на асансьорните механизми. Воят на двигателите се предаваше по въжетата надолу в шахтата, движещите се кабини потракваха между етажите. Първите три пъти бяха фалшива тревога. Някакви безименни чиновници се прибираха по домовете си след изнурителния работен ден. Слизаха с асансьора поединично, на интервали от по четирийсет минути, и с последни сили се тътреха към колите си, без да поглеждат встрани. На три пъти го лъхна остра миризма на изгорели газове. След това гаражът отново утихваше и Ричър се унасяше в сън.

На четвъртия път реши да остане буден. Чу шума на асансьора и погледна часовника си. Единайсет и четирийсет и пет. Време за екшън. Той изчака вратите да се отворят. Този път не беше някакъв самотен чиновник със сиво костюмче. А цяла тълпа от осем-десет души. Шумни и превъзбудени. Участниците и техническият екип от новинарската емисия в единайсет.

Ричър се сниши колкото можа на седалката, стиснал тръбата от крика под ризата си. Металът студенееше на корема му. Лежеше, вперил очи в гюрука над главата си, и чакаше.

Нисък набит мъж с изтърсени джинси пресече полезрението му на метър и половина от предния капак на мустанга. Беше с рошава посивяла брада и избеляла тениска на рок групата „Трейтфул Дед“ под разкопчаната памучна жилетка. Не приличаше на говорител или коментатор. Най-вероятно беше оператор. Мъжът се приближи до сребрист пикап, качи се и потегли. След него се появи друг — с лъскав костюм от плътна коприна и оранжев грим. С бухнала коса и ослепителни зъби. Положително беше говорител, може би четеше прогнозата за времето или спортните вести. Той също подмина мустанга и се качи в бял форд торъс. После три жени — млади, небрежно облечени, които можеха да бъдат директори на продукция, режисьори на пулт или друг вид технически персонал. Трите се провряха една след друга между багажника на мустанга и един от вановете с подвижни телевизионни станции. Ричър усети как колата на три пъти се залюля, когато се отъркаха в нея. После се разделиха и всяка пое към различен автомобил.

След тях минаха още трима души, поотделно.

И накрая се появи Ан Яни.

Ричър я позна едва когато улови дръжката на вратата. Спря се и подвикна нещо на някого зад нея. Получи отговор, каза още нещо, дръпна дръжката и отвори. Вмъкна се в колата със задника напред, извита на една страна и с наведена надолу глава. Беше с избелели джинси и нова копринена блузка, скъпа на вид. Ричър си каза, че са я снимали от кръста нагоре, скрита зад бюрото на водещия предаването. Косата й беше спечена от лак. Тя се тръшна на седалката и едва тогава погледна встрани.

— Да не чувам звук — каза й Ричър. — Или ще те застрелям.

И я сръга отстрани с тръбата от крика, скрита под ризата му. Дебела колкото палеца му, дълга и права, тя приличаше на цев. Ан Яни се втрещи насреща му. От половин метър разстояние изглеждаше по-слаба и възрастна, отколкото на екрана. Около очите си имаше тънки бръчици, умело запълнени с грим. Но беше красива — по това две мнения нямаше. Чертите й бяха някак неестествено правилни, дръзки и живи — лесно запомнящи се черти на телевизионна звезда. Блузата й беше официална, с твърда якичка, но горните три копчета бяха разкопчани. Тази жена внушаваше усещане едновременно за благоприличие и сексапил.

— Постави си ръцете така, че да ги виждам — каза той. — Най-добре в скута. — Далеч от клаксона. — Ключовете до скоростния лост. — За да не натисне бутона на алармата. Някои от новите фордове, които бе карал, имаха такъв. Дали и този модел го имаше, му беше трудно да прецени. — Седи си спокойно — добави той. — Тихо и кротко и всичко ще бъде наред.

Натисна бутона за заключване откъм своята страна и вратите щракнаха.

— Знам кой си — каза тя.

— Аз също — отвърна той.