Ричър притискаше тръбата от крика в ребрата й и чакаше. Ан Яни седеше неподвижно, с ръце в скута, както й бе казал, дишаше учестено и изглеждаше все по-уплашена, докато колите на колегите й потегляха една по една около тях. Хората си отиваха, без да поглеждат назад. Бяха имали дълъг ден.
— Тихо — повтори Ричър. — Не издавай звук и всичко ще бъде наред.
Ан Яни хвърляше уплашени погледи наляво-надясно, а тялото й беше стегнато от ужас.
— Недей — каза Ричър. — Не прави нищо. Или ще те гръмна. В корема. Или в бедрото. За двайсет минути ще ти изтече кръвта. Много ще те боли.
— Какво искаш? — попита тя.
— Искам да пазиш тишина и да не мърдаш. Още само няколко минути.
Тя стисна зъби и притихна. Последната кола потегли. Белият форд торъс. На мъжа с бухналата коса, който четеше прогнозата за времето или спортните вести. Гумите изсвириха на завоя, моторът изрева глухо, докато се ускоряваше нагоре по рампата. После всичко утихна.
— Какво искаш? — попита го отново Ан Яни с немощен глас. Очите й бяха разширени от ужас. Цялата трепереше. Представяше си как тоя тип я изнасилва, измъчва, убива, как разчленява трупа й.
Ричър се пресегна и включи плафониерата.
— Искам да ти спечеля наградата „Пулицър“ — отвърна той.
— Какво?!
— Или „Еми“, или каквото ти си пожелаеш.
— Моля?!
— Искам само да изслушаш една истинска история.
— Каква история?
— Виж това — каза той, повдигна ризата си и й показа тръбата от крика, подпряна на корема му. Тя гледаше с невярващи очи. Може би тръбата, а може би белега от шрапнел на корема. Или и двете. Той повдигна тръбата с длан и я поднесе пред лицето й.
— Взех това от багажника ти. Някакво желязо. Не е пистолет.
Натисна бутона и отключи вратите.
— Можеш да си тръгваш — каза той. — Накъдето ти видят очите.
Тя посегна и хвана дръжката на вратата.
— Но ако си тръгнеш, и аз си тръгвам — добави той. — И няма да ме видиш повече. И тогава някой друг ще разкаже историята ми.
— Снощи показаха снимката ти по телевизията — каза тя. — Полицаите разнасят листовки с портрета ти из целия град. Ти си убил момичето.
Ричър поклати глава.
— Не съм аз — каза той. — И това също е част от историята.
— Каква история? — попита отново тя.
— Историята от миналия петък — каза той. — Нещата не са както изглеждат.
— Слизам от колата — каза Ан Яни.
— Не — отвърна той. — Няма да го направиш. Извинявам се, ако съм те уплашил. Но имам нужда от помощта ти, както ти имаш нужда от моята. Така че сега аз слизам. Ти заключи вратите отвътре, запали двигателя, натисни спирачката, включи на скорост и свали стъклото си два сантиметра надолу. Ще говорим през процепа. Във всеки един момент, ако не си съгласна с чутото, можеш да натиснеш газта и да си тръгнеш.
Тя не отговори. Седеше, вперила очи напред в нищото, сякаш се молеше той да изчезне от живота й, но не смееше да извърне глава и да го погледне. Ричър отвори вратата. Слезе, обърна се и внимателно постави тръбата от крика на седалката. Затвори вратата и се изправи. Чу глухото изщракване на автоматичните ключалки. Ан Яни запали двигателя. Ричър я видя как се пресегна и изгаси плафониерата. Лицето й потъна в мрак. Чу се изщракването на автоматичната трансмисия, която превключи на заден ход. Двигателят изрева и колата направи широк полукръг през опразнения гараж. Гумите гневно изсвистяха по гладкия бетон. Ехото повтори острия звук. Ан Яни насочи колата към рампата и даде газ. После изведнъж натисна спирачките. Мустангът се закова в подножието на рампата. Ричър тръгна към спрялата кола, леко приведен, за да вижда вътре през малкото задно прозорче. Тя не говореше по телефона. Просто седеше неподвижно, вперила поглед напред, с ръце на волана. Стоповете грееха в червено — толкова ярко, че чак очите го заболяха.
Ричър заобиколи откъм нейната страна и застана на метър от колата. Тя натисна копчето и свали прозореца на два пръста. Ричър приклекна, за да вижда лицето й.
— Защо ми трябва помощта ти? — попита Ан Яни.
— Защото петъчната сензация приключи твърде бързо за теб — отвърна той. — Но би могла да я съживиш. Под видимия пласт има втори, невидим. Работата е дебела. Ще спечелиш много награди. Ще получиш повишение. От Си Ен Ен ще проправят пътека до вратата ти.
— Толкова амбициозна ли ти се струвам?
— Ти си журналистка.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Всеки журналист обича разкритията. Всеки се стреми към истината.
Тя се замисли. Мина близо минута. Погледът й остана вперен някъде напред. Ауспусите на колата тихо цъкаха от топлинното разширение. Ричър усещаше как спирачките с мъка удържат мощта на двигателя, макар и на бавни обороти. После видя как ръката й хвана лоста и го премести на „паркинг“. Мустангът се върна една педя назад и спря. Ричър се премести малко встрани, за да остане наравно с прозореца. Ан Яни извърна глава и го погледна в очите.
— Е, разправи ми историята си — каза тя. — Да чуя истината.
Ричър седна с кръстосани крака на земята, за да изглежда по-нисък и не толкова заплашителен. След което й разправи цялата история, каза цялата истина. Не й спести нищо. Изреди едно след друго всички събития, всички косвени улики, всички хипотези, всички догадки. Накрая млъкна и я загледа, очаквайки реакцията й.
— Къде си бил ти, когато е било убито момичето? — попита тя.
— В мотела, спях.
— Сам?
— Сам, цяла нощ. В осма стая. Имам здрав сън.
— Нямаш алиби значи.
— Когато ти потрябва алиби, никога нямаш. Това е закон.
Тя го изгледа продължително.
— И какво искаш от мен?
— Искам да направиш подробно разследване за самоличността на жертвите — каза той.
Ан Яни не отговори веднага.
— Може и да стане — каза накрая тя. — Имаме си хора за такива разследвания.
— Не така — отвърна той. — Искам да наемеш конкретен човек на име Франклин. Хелън Родин ще ти даде координатите му. Тя има кантора в същата сграда, през един етаж над вас.
— Защо тя сама не го наеме тоя Франклин?
— Защото тя не може да си го позволи. Докато вие можете. Поне бюджет имате. Да го наемете за цяла седмица ще ви излезе по-евтино от една прическа на оня, който чете прогнозата за времето.
— И после?
— После сглобяваме всичко и ти пускаш новината.
— И какво получавам в замяна?
— „Пулицър“. „Еми“. Повишение, нова работа.
— Ти откъде ги разбираш тия неща? Не работиш в телевизия.
— Но съм работил в армията. Там подобно нещо би ми донесло Бронзова звезда. Горе-долу съответства на „Пулицър“ при вас. Във всеки случай по-добре е, отколкото да ти бръкнат с пръст в окото.
— Не знам какво да ти кажа — отговори тя. — Би трябвало да се обадя на полицията и да те предам.
— Не можеш — каза той. — Посегнеш ли към телефона, хуквам нагоре по рампата. Те никога няма да ме
