празно пространство, прекарват повече време в компанията на жени.
Ричър си взе душ, изми си зъбите с четката на Хътън, среса се с гребена й, избърса се с хавлията й и обиколи стаята, за да си събере дрехите. Облече се и напъха ризата в панталоните си. В този момент на вратата се почука.
— Румсървис — обади се глас с чуждестранен акцент.
Хътън подаде глава през вратата на банята. Беше облечена, но още си сушеше косата.
— Иди ти да отвориш — каза той.
— Аз ли?
— Трябва да подпишеш сметката.
— Можеш и ти да напишеш името ми.
— Само след два часа ченгетата ще дойдат пак, понеже няма да ме намерят другаде. По-добре е да не попадат на някого долу, който да им каже, че не си била сама.
— Ти май никога няма да се отпуснеш напълно.
— Колкото по-малко се отпускам, толкова по-дълго ще живея.
Хътън поприглади косата си с ръце и тръгна боса към вратата. Ричър чу дрънчене на натоварена хотелска количка, тракане на чинии и скърцане на писалка по хартия. После вратата се затвори, той излезе във всекидневната и видя по средата подвижна масичка на колелца. Келнерът беше поставил до нея един стол.
— Един нож — отбеляза Хътън. — Една вилица. Виж, за това не се сетихме.
— Ще се редуваме — отвърна Ричър. — Така е по-романтично.
— Ще ти нарежа пържолата и можеш да си я изядеш с пръсти.
— Можеш ти да ми я подаваш в устата. Трябваше да поръчаме и грозде…
Тя се усмихна.
— Помниш ли Джеймс Бар? — попита той.
— Много вода е изтекла оттогава — отвърна тя. — Но вчера препрочетох досието му.
— Добър ли беше като стрелец?
— Не от най-добрите, не и от най-лошите.
— И аз така съм го запомнил — каза той. — Днес бях в гаража на оглед. Страхотна стрелба. Много впечатляваща. Не си спомням Бар да е бил
— Веществените доказателства са категорични.
Той кимна, но не каза нищо.
— Може пък междувременно да се е усъвършенствал — каза тя. — Бар има общо пет години военна служба, а са минали близо три пъти по толкова, откакто се е уволнил. Сигурно е от ония, които късно достигат апогея си.
— Може — съгласи се той.
Тя го погледна.
— Няма да останеш при мен, нали? След като се навечеряме, мислиш да си тръгнеш. Заради ченгетата. Понеже може да се върнат.
— Ще се върнат — отвърна той. — Слушай какво ти казвам.
— Ще им кажа, че не съм длъжна да ги пусна в стаята.
— В град като тоя ченгетата правят каквото си поискат. А ако ме открият при теб, ще загазиш.
— Не и ако си невинен.
— Ти нямаш законни правомощия да прецениш какъв съм. Това ще ти кажат те.
— Аз съм юрист по професия — каза Хътън.
— А пък аз съм бивше ченге — отвърна Ричър. — И познавам ченгетата. Те не обичат бегълците. За тях беглецът е дразнител. Ще те арестуват заедно с мен и ще те държат до изясняване на случая. Което може да отнеме и месец. А дотогава втората ти звезда ще иде на кино.
— Къде ще спиш тогава?
— Не знам. Но все нещо ще измисля.
Изходът откъм улицата в основите на черната стъклена кула беше затворен за през нощта. Раскин почука на вратата — веднъж, два пъти. Дежурният от охраната вдигна глава от пулта пред себе си. Раскин размаха рисунката в ръката си.
— Пощенска пратка — каза без звук той през стъклото.
Дежурният стана и тръгна към вратата, като подрънкваше с връзката ключове. Отключи и Раскин влезе.
— Родин — каза той. — Четвърти етаж.
Дежурният кимна. Този ден за адвокатската кантора на Хелън Родин вече се бяха получили много пратки. Кутии, кашони, цели натоварени колички. Една повече или по-малко нямаше значение. Дежурният се върна мълчаливо при гишето си, а Раскин се запъти към асансьора. Вратата се отвори и той натисна четвъртия бутон.
Първото нещо, което видя, като стигна на четвъртия етаж, беше униформеният полицай пред вратата на адвокатката. Раскин веднага разбра какво означава това — че кантората е под наблюдение като възможно скривалище. Което на свой ред означаваше, че точно в момента Ричър не е там, нито се е опитвал да проникне през изминалите часове. Раскин се огледа наоколо, сякаш се беше загубил, обърна се и тръгна към другия край на коридора. Огледа се и там и след кратко колебание се върна към асансьора. Сгъна портрета и го сложи в джоба си. Долу във фоайето махна на дежурния като човек, който си е свършил работата, и излезе навън в нощта. Зави наляво и тръгна на североизток към „Мариот“.
Шестте чаши кафе се опряха дори на Ричър. Той се отказа след петата. Хътън не възрази; каза си, че пет от шест възможни не е зле като постижение.
— Ела ми на гости във Вашингтон — каза тя.
— Ще дойда — отвърна той. — Когато имам път натам.
— И гледай да не те хванат.
— Няма да ме хванат. Не и тия.
После той замълча и около минута само я гледа. Сякаш за да я запомни завинаги. Да прибави нови късчета към мозайката. Целуна я по устните и тръгна към вратата. Излезе в коридора и тръгна към стълбището. На партера не мина през фоайето, а се насочи отново към аварийния изход. Вратата се затвори с отчетливо щракване зад гърба му, той си пое дълбоко дъх, излезе от сянката на сградата и закрачи по тротоара.
Раскин го забеляза веднага. На трийсетина метра, движеше се бързо откъм задната страна на „Мариот“. Най-напред в полумрака забеляза смътен отблясък от стъкло. Като на авариен изход, който се отваря. Оттам излезе едър мъж. Застана неподвижно. Вратата зад него се затвори рязко от хидравличния механизъм, едрият мъж се обърна назад, вратата щракна, но случаен лъч светлина, отразен от стъклото, пробяга за миг по лицето му. Нямаше и половин секунда, и една десета от секундата, като отблясък от далечна светкавица или от фарове на бързо преминаващ автомобил. Но за Раскин това беше достатъчно. Мъжът, излязъл от аварийния изход на хотела, беше мъжът от рисунката. Нямаше никакво съмнение — Джак Ричър. Същият ръст, същата форма на лицето, същото телосложение. Раскин си беше дал труда да запомни всичко.
Той се закова намясто. После се дръпна назад, в сянката, спотаи се и зачака. Ричър се огледа — първо наляво, после надясно, след което с бърза уверена крачка пое на запад. Раскин остана намясто, преброи до три:
Раскин отново преброи до три и остави Ричър да се отдалечи на четирийсет метра. След това тръгна след него. Без да отделя очи от обекта, той бръкна в джоба си и извади мобилния телефон. Натисна бутона за Григор Лински. Ричър крачеше невъзмутимо четирийсет метра напред. Раскин вдигна телефона до ухото
