сега.
Пак го огледах.
— Какво ще стане сега ли? Оставаш тук до понеделник сутринта, после се връщаш в Маргрейв. А там сигурно ще те пуснат.
— Дали? — запита той. Сякаш спореше сам със себе си.
— Дори не си бил там — повторих аз. — Знаят го. Сигурно ще те разпитват защо признаваш, след като не си направил нищо. И ще искат да знаят защо онзи е имал телефонния ти номер.
— Ами ако не мога да им кажа?
— Не можеш или не искаш? — запитах аз.
— Не мога. На никого не мога да кажа.
Извърна глава и потръпна. Много беше изплашен.
— Но и тук не мога да остана — добави той. — Няма да издържа.
Хъбъл беше финансист. Такива хора разхвърлят визитни картички за щяло и нещяло. С всеки срещнат бъбрят за изгодни капиталовложения и данъчни облекчения. Готови са на каквото и да било, само и само да придърпат към себе си още някой честно спечелен долар. Но онзи номер беше отпечатан на късче компютърна хартия. Не върху визитна картичка. И скрит в обувка, а не прибран на топло в портфейла. И като ритмичен музикален фон от тоя тип през цялото време лъхаше страх.
— Защо не можеш да кажеш на никого? — попитах го аз.
— Защото не мога — рече той и млъкна.
Изведнъж ме налегна умора. Преди двайсет и четири часа скочих от автобуса край отклонението и тръгнах по нов път. С бодра, широка крачка под топлия утринен дъжд. По-далеч от хората и досадните връзки. Без багаж, без задължения. Свобода. Не исках да я жертвам заради Хъбъл, Финли или някакъв тип, дето си е изпросил куршум в бръснатата глава. Не желаех да се забърквам. Исках просто мирно и кротко да поразпитам за Блейк Слепеца. Исках да намеря някое старче, дето е пило с него по кръчмите. Не с Хъбъл ми се говореше в момента, а с онзи престарял чистач. Гадно богаташко копеле.
Той мислеше напрегнато. Сега разбирах какво имаше предвид Финли. Никога не бях виждал човек да мисли тъй очевидно. Кършеше пръсти и безмълвно шаваше с устни. Като че сверяваше плюсовете и минусите. Мъчеше се да прецени нещата. Усетих как взе решение. Обърна глава и ме изгледа.
— Трябва ми съвет — рече той. — Имам проблем.
Разсмях се.
— Гледай ти каква изненада. Аз пък не подозирах. Мислех, че си дошъл тук, защото ти е писнало да играеш голф през почивните дни.
— Трябва ми помощ — добави той.
— Повече помощ няма да видиш — рекох аз. — Без мен в момента щеше да си заклещен на ръба на леглото с цяла опашка натопорчени типове пред вратата. И ако трябва да бъдем точни, засега не усещам да преливаш от благодарност.
Той наведе глава за момент. Кимна.
— Извинявай. Много съм ти благодарен. Истина е, повярвай. Ти ми спаси живота. Погрижи се. Затова те питам какво да сторя. Заплашват ме.
За една-две секунди оставих признанието без отговор. После казах:
— Знам. Очевидно е.
— Не само мен. И семейството ми.
Мъчеше се да ме замеси. Погледнах го. Пак беше почнал да мисли. Устните му потръпваха. Кършеше пръсти. Стрелкаше поглед насам-натам. Сякаш стоеше пред огромен куп аргументи, а отстрани имаше още един. Кой куп е по-голям?
— Имаш ли близки? — запита той.
— Не — отвърнах аз.
Какво друго да кажа? Родителите ми бяха мъртви. Имах някъде брат, с когото отдавна не се бяхме виждали. Значи нямах близки. И не знаех дали искам да имам. Може би да, може би не.
— Женен съм от десет години — каза Хъбъл. — Преди месец станаха десет. Отпразнувахме го. Имам две деца. Момче на девет, момиче на седем. Чудесна жена, чудесни деца. Обичам ги страшно много.
Говореше искрено. Усещах го. Той пак млъкна. Беше се унесъл в мисли за семейството. Питаше се как, по дяволите, е стигнал дотук. Не беше първият, дето си задава подобен въпрос зад решетките. Нито щеше да е последният.
— Имаме си хубава къща — продължи Хъбъл. — На Бекман Драйв. Купихме я преди пет години. Скъпа е, но си струва. Бил ли си на Бекман?
— Не — пак казах аз.
Явно не смееше да говори по същество. Тепърва имаше да разправя какви са тапетите в тоалетната на долния етаж. И как смята да оправи зъбите на дъщеря си. Оставих го да си бъбри. Кротък разговор в килията.
— А сега всичко отива по дяволите — рече той.
Седеше пред мен със скъпото си поло и памучния панталон. Пак бе наметнал белия пуловер. Без очилата изглеждаше по-стар, по-занесен. Когато останат без очила, хората винаги стават някак объркани, уязвими. Като на длан. Беззащитни. Приличаше на грохнал старец. Беше протегнал напред единия си крак. Виждах шарките по подметката.
За каква заплаха говореше? Дали беше нещо позорно и компрометиращо? Нещо, което да съсипе идиличния му живот на Бекман Драйв? Може би жена му се беше замесила в нещо. Може би я прикриваше. Може да бе имала връзка с високия. Цял куп „може би“. Или пък нищо подобно. Може би над семейството му надвисваше заплаха от позор, банкрут, оплюване и изхвърляне от местния клуб. Тъпчех в задънена улица. Не познавах света на Хъбъл. Не споделях неговите ценности. Бях го видял как се тресе от страх. Но нямах представа какво може да го докара до това състояние. Можеше да се окаже нещо съвсем дребно. Когато го видях вчера в участъка, той изглеждаше възбуден и разтревожен. По-късно ту трепереше, ту застиваше, ту направо се вцепеняваше от страх. От време на време изпадаше в безпомощно примирение. Явно нещо го плашеше здравата. Облегнах се на стената и зачаках кога ще проговори.
— Заплашват ни — повтори той. — Казват, че ако спомена някому какво става, щели да нахълтат при мен. Да съберат всички ни. В спалнята. Щели да ме заковат за стената и да ми отрежат топките. После да накарат жена ми да ги изяде. След това да ни прережат гърлата. Всичко щяло да стане пред децата, а като умрем, щели да им сторят такива неща, за които вече никога нямало да узнаем.
7
— Какво да правя сега? — запита Хъбъл. — Ти какво би направил?
Гледаше ме напрегнато. Чакаше отговор. Какво бих направил? Ако някой ме заплаши така, просто ще умре. Ще го смеля. Или докато говори, или след ден, месец, година. Ще го гоня, докато е жив. Но Хъбъл не можеше да постъпи така. Той имаше семейство. Трима заложници, чакащи да ги спипат. Не, вече спипани. Още когато някой е произнесъл заплахата.
— Какво да правя? — отново запита той.
Трябваше да отговоря нещо. А челото ме болеше. Почваше да посинява след жестокия удар в лицето на Червения. Пристъпих до решетката и хвърлих едно око към коридора. После се подпрях на леглото. Замислих се. Открих единствения възможен отговор. Не беше онова, на което се надяваше Хъбъл.
— Нищо не можеш да направиш — рекох. — Наредили са ти да си затваряш устата, значи ще я затваряш. Не казвай никому какво става. За нищо на света.
Хъбъл заби поглед надолу. Зарови лице в шепите си. Нададе глух, жалостив стон. Сякаш го бях смазал от разочарование.
— Трябва да поговоря с някого — каза той. — Трябва да се измъкна. Разбираш ли, не мога повече. Трябва да поговоря с някого.
Поклатих глава.
— Не можеш. Казали са ти да мълчиш, значи ще мълчиш. Така си спасяваш живота. И семейството.
Той вдигна глава. Потръпна.
