— Става нещо много голямо. Трябва да го спра. Ако мога.
Пак поклатих глава. Щом хора с подобни заплахи вършеха нещо много голямо, той не можеше да го спре. Беше в кюпа и там щеше да си остане. Усмихнах се мрачно и поклатих глава за трети път. Той кимна, като че разбираше. Сякаш най-сетне бе приел неизбежното. Пак взе да се люлее и впери поглед в стената. Очите му бяха широко разтворени. Някак голи и зачервени без златните рамки. Дълго седя, без да каже и дума.
Едно не разбирах — защо си призна. Трябваше да си затваря устата. Да отрича каквато и да било връзка с мъртвеца. Да заяви, че няма представа как номерът е попаднал в обувката на онзи тип. И че не знае нищо за плурибус. След това да си върви у дома.
— Хъбъл — рекох аз. — Защо си призна?
Той надигна глава. Изчака малко, преди да отговори.
— Не мога да обясня. Свързано е с неща, които не бива да казвам.
— Вече знам много от тия неща — казах аз. — Щом Финли спомена за мъртвеца и плурибус, ти моментално се скапа. Следователно знам, че съществува връзка между теб, убития и плурибус, каквото и да означава това.
Той ме погледна. Колебливо.
— За онзи, черния детектив ли говориш?
— Да, за Финли. Старшият детектив.
— Той е нов — рече Хъбъл. — За пръв път го виждам. Открай време с тия работи се занимаваше Грей. Помня го още от хлапе. Между нас казано, има само един детектив, чудя се защо ли му викат старши, като няма подчинени. В целия участък работят всичко на всичко осем души. Първо Морисън, той е шеф от години, после сержантът, четирима униформени, жената и Грей. Сега го замести Финли. Новак. За пръв път имаме чернокож детектив. Грей се самоуби, ще знаеш. Обеси се в гаража. Май беше през февруари.
Оставих го да си бъбри. Кротък разговор зад решетките. Колкото да минава времето. Това е целта. Хъбъл умееше да приказва. Но все още държах да отговори на въпроса. Челото ме болеше и исках да го наплискам със студена вода. Исках да се поразтъпча. Да хапна нещо. Да пийна кафе. Чаках, без да се вслушвам особено в бръщолевенето на Хъбъл за общинската история на Маргрейв. Изведнъж той млъкна за миг и рече:
— Какво ме попита одеве?
— Защо призна, че си убил онзи тип?
Той се озърна. После ме погледна право в очите.
— Има връзка. Нищо друго не мога да ти кажа в момента. Детективът спомена за онзи човек и добави думата „плурибус“, от която настръхнах. Бях изненадан. Направо не вярвах, че знае за връзката. После осъзнах, че изобщо не е знаел за нея, но аз я бях разкрил чрез реакцията си. Разбираш ли? Бях я разкрил. Издъних се. Разкрих тайната. А не биваше да го правя заради заплахата.
Хъбъл провлачи последните думи и млъкна. Спомняше си паническия страх в кабинета на Финли. Пак надигна глава. Въздъхна дълбоко и продължи:
— Обзе ме ужас. Но после детективът каза, че онзи е мъртъв. Застрелян. Хвана ме страх, понеже, след като бяха гръмнали него, можеха да убият и мен. Няма да обяснявам защо. Но както казваш, има връзка. Щом са очистили онзи човек, значи ли това, че идва и моят ред? Или не? Трябваше да обмисля. Дори не бях сигурен кой точно го е убил. Но после детективът спомена за ритниците. Каза ли и на теб?
Кимнах.
— За ритниците ли? Много неприятна работа.
— Именно — рече Хъбъл. — И доказва, че е бил онзи, за когото си мислех. Тъй че здравата се изплаших. Питах се дали търсят и мен. Или може би не? Просто не знаех. Вцепених се от ужас. Размишлявах цяла вечност. Мислите просто прелитаха и прелитаха из главата ми. Детективът взе да побеснява. Не казвах нищо, защото мислех. Стори ми се, че минаха часове. Бях уплашен, разбираш ли?
Той млъкна. Отново премисляше всичко. Навярно за хиляден път. Мъчеше се да прецени дали е избрал най-доброто.
— Изведнъж съобразих какво да правя — каза той. — Имах три затруднения. Ако ме бяха взели на мерник, трябваше да ги избягвам. Да се укрия, нали разбираш. За да отърва кожата. Но ако нямаше такова нещо, трябваше да мълча, прав ли съм? Заради жена ми и децата. А от тяхна гледна точка онзи човек трябваше да умре. Три затруднения. Затова си признах.
Не схващах логиката. Обяснението звучеше съвсем безсмислено. Изгледах го с недоумение.
— Три затруднения, нали така? — повтори той. — Реших да вляза в затвора. Тъй се предпазвах, ако бяха тръгнали подир мен. Защото тук няма как да ме спипат, нали? Те са вън, а аз вътре. Първи номер отпада. Но оттук нататък става по-трудно. Рекох си, че ако в крайна сметка не гонят мен, то защо пък да не вляза в затвора, без да спомена и дума за тях? Щяха да си помислят, че съм прибран по грешка или нещо такова, но не проговарям. Става им ясно, нали? Виждат, че съм надежден. Че могат да разчитат на мен. Един вид доказателство. Изпитание. Втори номер също отпада. А като призная, че аз съм го убил, категорично заставам на тяхна страна. Все едно давам клетва за вярност, нали така? Рекох си, може пък и да се зарадват, че за ден-два отпращам хайката в грешна посока. Свършено и с трети номер.
Гледах го смаяно. Нищо чудно, че пред Финли беше мълчал цели четирийсет минути. С един куршум три заека. Затова бе размишлявал трескаво толкова време.
Идеята да докаже, че знае да си мълчи, не беше лоша. Които и да стояха отсреща, щяха да забележат това. Да не пропееш в затвора е като рицарско изпитание. Знак за доблест. Всеки го признава. Добре измислено, Хъбъл.
За жалост втората част понакуцваше. Нямало как да го спипат? Голям майтап. Гониш ли някого, най- лесно ще го очистиш в затвора. Знаеш къде е и няма защо да бързаш. Сума ти хора са готови да свършат мръсната работа. Възможности колкото щеш. А и не струва скъпо. Колко ще ти излезе навън? Най-малкото един-два бона. Плюс риска. Вътре струва един стек цигари. Без риск. Защото никой няма да обърне внимание. Не, затворът не беше тихо пристанище. Зле измислено, Хъбъл. А имаше и още една грешка.
— Какво ще правиш в понеделник? — запитах аз. — Пускат те у дома да си гледаш работата. Обикаляш из Маргрейв, Атланта или нейде си там. Ако си в списъка, няма ли да те очистят?
Той пак се напрегна. Мислеше като смахнат. Плановете му още не стигаха чак до понеделник. Вчера бе действал под натиска на страха. Да оправим днешния ден, пък после ще видим. Принципът не е лош. Само че бъдещето идва ужасно бързо и също трябва да се оправи.
— Просто разчитам на късмета — рече Хъбъл. — Имах чувството, че ако са ме нарочили, до понеделник може и да им мине. Аз съм много полезен. Надявам се да не го забравят. В момента положението е доста напечено. Но съвсем скоро ще се уталожи. С малко късмет може и да отърва кожата. Пък да става каквото ще. Вече не давам пет пари. За семейството се тревожа.
Той млъкна и сви рамене. Въздъхна. Не беше лош човек.
Личеше, че не е искал да става престъпник. Дошло му е изневиделица. Неусетно, като тресавище. Докато разбере, вече е затънал до гуша и напразно се опитва да се измъкне. Ако имаше късмет, щяха да му потрошат костите едва след смъртта.
— Какво знае жена ти? — запитах аз.
Той вдигна глава. По лицето му се изписа ужас.
— Нищо. Нищичко. Дума не съм й казвал. Не можех. Тайната си е моя. Никой не знае.
— Сега обаче ще трябва да й кажеш нещо — рекох аз. — Сигурно вече е забелязала, че не си излязъл да чистиш басейна или каквото там правиш през почивните дни.
Исках само да вмъкна весела нотка, но не се получи. Хъбъл млъкна. Пак се оклюма при мисълта за задния двор под топлото есенно слънце. Жена му сигурно подрязва розите или нещо подобно. Децата крещят и лудуват. Сигурно имат и куче. И гараж с три врати, а вътре европейски лимузини чакат за миене. Над средната врата — баскетболен обръч. И той чака — докато момчето порасне още малко, та да подмята тежката топка. Знаме над верандата. Първите есенни листа чакат греблото. Семейна събота. Но не и днес. Не и за него.
— Може да помисли, че е било грешка — промърмори Хъбъл. — Нямам представа какво са й казали. Познаваме се с единия от полицаите, Дуайт Стивънсън. Брат ми е женен за сестрата на жена му. Не знам
