Когато пак ги отворих, Хъбъл седеше до мен и ме гледаше. Бяхме в просторна килия. Може би двойно по-голяма от предишната. Отделни легла едно срещу друго. Мивка, тоалетна. Решетки откъм коридора. Всичко беше по-чисто и лъскаво. Пълна тишина. По-свеж въздух. Тук беше предварителният арест. На шести етаж. Трябваше да сме тук от самото начало.
— Какво ти сториха ония гадове? — запита Хъбъл.
Мълчаливо свих рамене. Зад решетката изникна количка с подноси. Влачеше я някакъв бял старец. Не пазач, а сигурно общ работник. Приличаше по-скоро на престарял стюард от презокеански лайнер. Той подаде един от подносите през продълговатия отвор в решетките. Покрити чинии, картонени чашки, термос. Обядвахме седнали на леглата. Аз изпих всичкото кафе. После закрачих напред-назад из килията. Побутнах вратата. Оказа се заключена. Шестият етаж беше спокоен и тих. Голяма чиста килия. Отделни легла. Огледало. Кърпи. Тук се чувствах далеч по-добре.
Хъбъл събра остатъците върху подноса и го избута под решетката към коридора. Просна се на леглото. Кръстоса ръце зад тила си. Заби поглед в тавана. Гледаше да убие времето. Аз сторих същото. Но през цялото време мислех напрегнато. Защото петимата определено не действаха напосоки. Огледаха ни много внимателно и избраха мен. Именно мен. После се опитаха да ме удушат.
Щяха да ме убият. Сбъркаха само в едно. Онзи, който ме хвана за гърлото, допусна грешка. Стискаше изотзад, което бе в негова полза, при това беше едър и силен. Но не сви пръсти. Най-добрият метод е да положиш палци върху врата и да свиеш всички останали пръсти. Вместо с пръсти, вършиш го с натиск на кокалчетата. А той стискаше с цяла ръка. Тази грешка ми спаси живота. Определено. А щом успях да го изкарам от строя, останаха двама срещу един. При това положение никога не съм имал проблеми.
И все пак беше ясно като бял ден, че искаха да ме убият. Дойдоха, избраха ме, опитаха се да ме очистят. А Спайви съвсем случайно се оказа пред вратата на банята. Всичко беше негова работа. Той бе заръчал на Арийското братство да ме убие. Бе уредил нападението и чакаше да нахълта, след като вече съм мъртъв.
И планът му е бил готов още от вчера, преди десет вечерта. Без съмнение. Затова ни заряза на друг етаж. Не на шестия, а на третия. Не в предварителния арест, а при доживотните. Всички знаеха, че мястото ни е в предварителния. Снощи в приемното отделение двамата пазачи го казаха недвусмислено. Тъй пишеше на формуляра им. Но в десет вечерта Спайви ни вкара на третия, където можеше да организира убийство. Бе казал на арийците да ме нападнат днес, точно в дванайсет. И в дванайсет чакаше пред банята, готов да нахълта. Готов да види трупа ми долу на плочките.
Само че планът му се провали. Аз оцелях. Арийците отнесоха пердаха. Червените побързаха да използват момента. Пламнаха побоища. Всеки миг можеше да избухне бунт. Спайви изпадна в паника. Натисна бутоните и викна подкрепления. После светкавично ни домъкна на шестия етаж и изчезна. По документи излизаше, че през цялото време сме били тук.
Хитро измислено. Колкото до мен — никакво разследване не можеше да ме пипне. Спайви си бе осигурил резервен вариант, според който изобщо не бяхме стъпвали на третия. А сега на врата му увисваха двама тежко пребити, може би дори мъртвец. Предполагах, че шефът може да се е удавил в собствената си кръв. Без съмнение Спайви знаеше кой го е сторил. Но беше с вързани ръце. Защото според него изобщо не бях стъпвал там.
Лежах и гледах бетонния таван. Тихо въздъхнах. Планът бе ясен. Нямах и капка съмнение относно намеренията на Спайви. Резервният вариант също не ме смущаваше. Неуспешен план с добре нагласена задна вратичка. Но защо? Това не разбирах. Да речем, че удушвачът бе свил пръсти. Тогава щяха да ме очистят. Отивах си. Проснат на плочките с изплезен подут език. След малко Спайви щеше да ме открие. Защо? Какво целеше Спайви? Какво имаше против мен? Никога не го бях виждал. Не бях и припарвал до скапания му затвор. Дявол да го вземе, защо ще организира толкова сложен план, та да ме очисти? Нямах представа.
8
Хъбъл беше задрямал на отсрещното легло. По някое време се събуди. Размърда се. Зашари объркано с очи наоколо, докато накрая си спомни къде е попаднал. Искаше да погледне колко е часът, но вместо ролекса видя само ивица по-светла кожа. Плъзна пръст по носа си и се сети, че вече е без очила. Въздъхна и пак отпусна глава върху раираната затворническа възглавница. Беше много нещастен.
Страха можех да разбера. Но той изглеждаше примирен. Сякаш вече бе хвърлил губещ зар. Сякаш бе разчитал на нещо и след като то не бе станало, вече не виждаше изход.
Изведнъж проумях.
— Онзи човек се е опитвал да ти помогне, нали? — запитах аз.
Въпросът го стресна.
— Няма как да ти кажа, нали разбираш? — рече той.
— Трябва да знам — настоях аз. — Може би си потърсил помощ от него. Може да сте разговаряли. И затова да са го убили. Може би сега почваш да разговаряш с мен. И това да ми струва живота.
Хъбъл кимна и взе да се люшка напред-назад. Въздъхна. Погледна ме в очите.
— Той водеше разследване. Аз го доведох тук, защото исках да сложа край на цялата работа. Не желая повече да се замесвам. Не съм престъпник. Умирам от страх и искам да се измъкна. Той обеща да ме отърве и да види сметката на престъпниците. Някъде обаче сбърка и сега е мъртъв, а аз няма къде да мърдам. Ако узнаят, че аз съм го довел, ще ме убият. А и да не ме убият, сигурно ще отида в затвора за хиляда години, защото сега цялата проклетия е уязвима и адски опасна.
— Кой беше той? — запитах аз.
— Не си каза името. Даде ми само код за свръзка. Тъй било по-безопасно. Направо не вярвам, че са го очистили. Струваше ми се много опитен. Право да си кажа, на теб приличаше. И ти ми се струваш опитен.
— Какво е търсил в склада?
Той сви рамене и поклати глава.
— Точно това не ми е ясно. Свързах го с един друг тип и трябваше да се срещнат там, но тогава защо онези не са застреляли и другия? Нямам представа защо са убили само единия.
— С кого трябваше да се срещне? — попитах аз.
Хъбъл млъкна и пак поклати глава.
— Много се разприказвах. Сигурно съм откачил. Онези ще ме убият.
— Колко души участват?
— Не слушаш ли какво ти приказвам? — рече той. — Край на разговора.
— Не питам за имена. Нещо голямо ли е?
— Огромно. Такова нещо не си и сънувал.
— Колко души? — повторих аз.
Той сви рамене и се замисли. Броеше наум.
— Десет. Без мен.
Погледнах го и вдигнах рамене.
— С десет души голяма комбина не става.
— Е, наемат и други хора — каза той. — Когато потрябват. Говоря за тукашното ядро от десет души. Десет посветени, без мен. Напоследък стана много напечено, но, повярвай, играят на едро.
— Ами онзи, с когото трябваше да се срещне твоят човек? — запитах аз. — Той от десетте ли е?
Хъбъл поклати глава.
— И него не включвам.
— Значи ти, той и още десет души. Някаква голяма комбина.
Той мрачно кимна и повтори:
— Такова нещо не си и сънувал.
— И в момента е уязвима, така ли? — запитах аз. — Защо? Да не би заради онзи човек?
Хъбъл пак поклати глава. Гърчеше се, сякаш въпросите го изгаряха.
— Не. По съвсем друга причина. Все едно в момента се е отворил прозорец и всичко попада под удар.
