какво би й обяснил. Ще му бера грижата в понеделник. Може да кажа, че е било ужасна грешка. Тя ще ми повярва. Всички знаят, че стават грешки.
Не говореше с мен, просто разсъждаваше на глас.
— Хъбъл — прекъснах го аз, — какво толкова им е сторил високият, та да заслужи куршум в главата?
Той стана и се подпря на стената. Вдигна крак върху стоманената тоалетна чиния. Погледна ме. Но не каза нищо. Идваше ред за най-важното.
— Ами ти? — попитах го аз. — Какво си им сторил, та да заслужиш куршум в главата?
Той пак не отговори. Тишината в килията беше ужасна. Оставих я да тегне над нас. Нямах представа какво повече да кажа. Хъбъл потрепваше по металния капак. Бързо, ритмично. Звучеше като соло на Бо Дидли.
— Чувал ли си за Блейк Слепеца? — запитах аз.
Той спря да тропа и ме погледна с недоумение.
— Кой?
— Няма значение — рекох. — Отивам да търся банята. Трябва да си сложа мокра кърпа на челото. Боли ме.
— Нищо чудно — отвърна той. — Идвам с теб.
Не смееше да остане сам. Разбирах го. До понеделник щях да му бъда бавачка. Не че имах някакви други планове.
Тръгнахме покрай килиите и накрая излязохме в нещо като зала. Видях аварийния изход, през който ни бе довел Спайви. Малко по-нататък имаше проход, облицован с плочки. Над него висеше часовник. Наближаваше дванайсет. Странно нещо са часовниците в затвора. На кого са му притрябвали часове и минути, когато тук хората мерят времето в години и десетилетия?
Проходът беше задръстен от хора. Пробих си път през навалицата и Хъбъл ме последва. Озовахме се в голямо квадратно помещение, също облицовано с плочки. Вонеше на препарати за дезинфекция. Откъм нашата страна беше входът. Отляво имаше редица кабинки с душове. Без врати. Отсреща бяха тоалетните. Пак без врати, отделени една от друга с ниски преградки. Дясната стена беше за мивките. Като в общежитие. Ако си минал през армията, не прави впечатление, но Хъбъл провеси нос. Не беше свикнал с такъв живот.
Всички кранове бяха стоманени. Там, където обикновено се използва порцелан, имаше само неръждаема стомана. За по-безопасно. От строшена порцеланова мивка излизат доста едри парчета. Стават за оръжие. Пак по същата причина над мивките вместо огледала имаше листове полирана стомана. Малко са мътни, но вършат работа. Можеш да се огледаш, не можеш обаче да ги строшиш и да наръгаш някого.
Отидох до най-близката мивка и пуснах студената вода. Взех от рафта няколко книжни кърпи и ги намокрих. Сложих ги върху подутото си чело. Хъбъл се мотаеше наоколо. Подържах кърпите и взех нови. По лицето ми протече вода. Беше приятно. Всъщност нищо ми нямаше. Челото е само кожа и здрава кост. Няма какво да нараниш, а за чупене и дума не може да става. Идеален свод, най-стабилната структура на света. Затова избягвам да удрям с ръце. Ръцете са крехко нещо. Имат сума ти костички и сухожилия. За да поваля онзи здравеняк, трябваше да си размажа ръката. И да идем заедно в болницата. Чиста глупост.
Избърсах се и приведох глава към стоманения лист, за да видя как е положението. Не беше зле. Сресах се с пръсти. Докато се привеждах над мивката, зърнах в джоба си очилата на Червения. Военен трофей. Сложих си ги. После огледах мътното си отражение.
Докато се кипрех пред огледалото, забелязах отзад някакво раздвижване. Чух как Хъбъл възкликна задавено и се обърнах. Очилата смекчаваха ярката светлина. През залата бавно крачеха петима бели. Тип рокери. С оранжеви униформи, естествено. Цепнатите ръкави също не липсваха, но към тях се прибавяха допълнения от черна кожа. Фуражки, колани, ръкавици без пръсти. Буйни бради. И петимата бяха едри, яки мъже, целите в провиснала плътна сланина, която прилича на мускул, но всъщност не е. По ръцете и лицата им се тъмнееха първобитни татуировки. Свастики. По бузите и челата. Арийско братство. Банда бели боклуци.
Докато крачеха през банята, другите почнаха да се изнизват. Недосетливите биваха сграбчени и отмъкнати към вратата. Оттам изхвръкваха в коридора. Дори и ония под душовете, както си бяха голи и сапунисани. За броени секунди банята опустя. Останахме само ние с Хъбъл и петимата рокери. Те спряха в полукръг около нас. Едри и грозни. Свастиките по мутрите им бяха като надраскани с пирон. А после напоени с мастило.
Предположих, че са дошли да ме вербуват. Един вид да се възползват от факта, че съм натупал Червените. Да подкрепят своята кауза с изненадващата ми популярност. Да превърнат успеха в расов триумф на Братството. Но грешах. И то жестоко. Оказах се неподготвен. Онзи в средата гледаше ту Хъбъл, ту мен. Свинските му очички шареха напред-назад. После се втренчиха в мен.
— Добре, този е — рече той. Без да ме изпуска от поглед.
Две неща станаха едновременно. Крайните двама рокери сграбчиха Хъбъл и тичешком го помъкнаха към вратата. А шефът им стрелна грамадния си юмрук към лицето ми. Забелязах го късно. Отскочих наляво и неволно подложих рамо. Ударът ме завъртя. Изотзад някой ме сграбчи за врата. Две огромни ръчища се впиха в гърлото ми. Искаха да ме удушат. Шефът се прицели за нов удар, този път в корема. Ако улучеше, с мен беше свършено. Знаех го. Затова се отметнах назад и замахнах с крак. Улучих топките му с такъв шут, сякаш исках да ги изритам от стадиона. Тежката оксфордска обувка направо ги размаза. Не по-зле от касапски чук.
Бях превил рамене и напрягах шия, за да устоя на удушвача. Онзи стискаше здравата. Губех борбата. Посегнах и строших малките пръсти на двете му ръце. Чух пращене и яростен рев. После строших средните пръсти. Ново пращене. Все едно, че разфасовах пиле. Онзи ме пусна.
Третият тромаво се зададе насреща. Беше същинска планина от лой. Отрупан с провиснали буци сланина. Като броня. Нямаше къде да го ударя. Обсипа ме с юмруци в ръката и гърдите. Бях заклещен между две мивки. Лоената грамада напредваше. Нямаше уязвимо място. Освен очите. Пъхнах палец в окото му. Закачих пръсти зад ухото и стиснах. Палецът ми избута очната ябълка настрани. Пъхнах го по-навътре. Окото му взе да изхвръква. Той изпищя и дръпна ръката ми. Продължавах да стискам.
Шефът се надигаше на коляно. С всичка сила го ритнах в лицето. Не улучих. Ритникът попадна в гърлото. Размаза го. Той отново се просна. Посегнах към другото око. Не улучих. Продължих да натискам с палец. Сякаш човърках кървав бифтек. Онзи се свлече. Завъртях се и отскочих от стената. Врагът със строшените пръсти бягаше към изхода. Онзи с изваденото око се гърчеше на пода. Пищеше. Шефът се давеше от кръвоизлив в смазаното гърло.
Някой пак ме сграбчи изотзад. Завъртях се. Двама Червени. Зави ми се свят. Вече щях да загубя. Но те само ме помъкнаха към изхода. Отнейде долетя вой на сирена.
— Изпарявай се, мой човек — кресна единият през шумотевицата. — Тия са наши. Ние бяхме. Червените го направиха. Ние поемаме удара.
После ме изхвърлиха сред тълпата. Вече разбирах. Щяха да кажат, че те са го сторили. Не защото искаха да ме опазят. Искаха да оберат лаврите. Расова победа.
Забелязах Хъбъл да се щура из навалицата. Зърнах пазачи. Сториха ми се стотици. Между тях беше и Спайви. Грабнах Хъбъл и хукнахме към килията. Сирените виеха оглушително. От една врата продължаваха да извират пазачи. Мъкнеха пушки и палки. Тропот на подковани обувки. Викове, писъци. Сирени. Стигнахме до килията. Хлътнахме вътре. Едва дишах и всичко наоколо се въртеше. Чувствах се като пребит. От сирените нищо не чувах. Нямах сили да говоря. Наплисках се с вода. Очилата ги нямаше. Сигурно бяха паднали.
Някой крещеше откъм вратата. Обърнах се и видях Спайви. Крещеше ни да излизаме. Грабнах палтото си от леглото. Спайви стисна Хъбъл за лакътя. После хвана мен и ни изтика навън. Изкрещя да тичаме. Сирените продължаваха да вият. На бегом стигнахме до вратата, през която бяха нахлули пазачите. Той ни бутна напред и хукнахме нагоре по стълбището. Все по-нагоре. Дробовете ми не издържаха. На последната площадка имаше врата с голяма бяла шестица. Минахме с трясък през нея. Спайви ни помъкна покрай килиите. Блъсна ни в една от тях и затръшна решетестата врата. Ключалката щракна. Спайви изчезна на бегом. Сгромолясах се на леглото и затворих очи.
