и безнадеждно, което го бе накарало да потърси брат ми. Нещо, което бе погубило моя брат.
Пред една пощенска кутия Роскоу намали скоростта и зави наляво към номер двайсет и пет. Къщата бе на около километър и половина от града, отляво, обърнала гръб на следобедното слънце. Последната къща по пътя. Пред нас малка горичка от праскови разстилаше клони из топлия въздух. Карахме бавно по лъкатушна алея през просторни цветни лехи. Къщата обаче не бе такава, каквато си мислех. Представях си нещо масивно и бяло — като обикновена къща, само че по-голяма. Оказа се далеч по-великолепна. Дворец. Огромен дворец. Всичко бе скъпо, до най-дребната подробност. Широка чакълеста алея, безкрайна морава като зелено кадифе, изящни грамадни дървета, всичко сияеше и трептеше под жаркото слънце. Но нямаше и помен от черното бентли, което видях пред затвора. Сякаш всички си бяха отишли.
Роскоу спря отпред и двамата слязохме. Беше тихо. Не чувах нищо освен тихото бръмчене на следобедната жега. Позвънихме, после почукахме на вратата. Никакъв отговор. Спогледахме се и тръгнахме по тревата да минем отзад. Наоколо се простираха декари трева, а край беседката пламтяха някакви ярки цветя. По-нататък имаше просторно дворче в испански стил и тревата плавно се спускаше към грамаден плувен басейн. Водата искреше в синьо. Усетих мирис на хлор из топлия въздух.
— Ама че място — промърмори Роскоу.
Кимнах. Питах се дали брат ми е идвал тук.
— Чувам кола — каза тя.
Върнахме се пред къщата тъкмо навреме, за да видим как бентлито спира. Отвътре излезе русата жена, която бях видял пред затвора. Водеше две деца. Момче и момиче. Семейството на Хъбъл. Той ги обичаше до полуда. Но сега не бе с тях.
Русата жена явно познаваше Роскоу. Поздравиха се и Роскоу ме представи. Жената протегна ръка и каза, че името й е Чарлийн, но можело да й викам Чарли. Беше от скъпите жени — висока, стройна, с дребен кокал, добре поддържана и изящно облечена. Но по лицето й се усещаше твърдост и това проваляше цялото впечатление. Достатъчно твърдост, за да я харесам. Тя задържа ръката ми и се усмихна, но усещах, че тази усмивка прикрива непосилен товар от тревоги.
— Май почивните дни не бяха от най-приятните — каза тя. — Но, изглежда, че ви дължа хиляди благодарности, мистър Ричър. Съпругът ми казва, че в онзи затвор сте му спасили живота.
Изрече всичко това с леден глас. Не че имаше нещо срещу мен. Ненавиждаше тайнствените обстоятелства, които я принуждаваха да използва в едно изречение думите „съпруг“ и „затвор“.
— Дреболия — отвърнах аз. — Той къде е?
— Имал някаква работа — каза Чарли. — Чакам го да се върне.
Кимнах. Хъбъл действаше според плана. Беше казал, че ще я залъже и ще се помъчи да оправи нещата. Чудех се дали Чарли не иска да поприказваме, но децата мълчаливо стояха до нея, а разбирах, че пред тях не би проговорила. Затова им се усмихнах. Очаквах да се смутят и да изчезнат нанякъде, както често ми се случва с децата, но те само отвърнаха на усмивката.
— Това е Бен — каза Чарли. — А това е Люси.
Чудесни деца. Момичето още беше пухкаво. Нямаше предни зъби. Мека тъмноруса коса, сплетена на две плитчици. Момчето не бе много по-едро от сестричката си. Имаше крехка фигура и сериозно лице. Не като някои малолетни разбойници. Много мили деца. Любезни и кротки. Ръкуваха се с мен, после пак застанаха до майка си. Гледах ги и сякаш виждах ужасния облак, надвиснал над тях. Ако Хъбъл объркаше нещо, щеше да им докара същото, което бе сполетяло брат ми.
— Да ви предложа ли чай с лед? — попита Чарли.
Стоеше, леко привела глава настрани, сякаш очакваше да приемем. Вероятно беше на трийсет, колкото Роскоу. Но се държеше като богата жена. Преди век и половина би била господарка на голяма плантация.
— Чудесно — казах аз. — Благодаря.
Хлапетата хукнаха да играят някъде и Чарли ни въведе през предната врата. Всъщност не ми се пиеше чай с лед, но исках да поостана за в случай, че Хъбъл се върне. Трябваше ми само за пет минути насаме. Държах да задам няколко важни въпроса, преди Финли да го осведоми за правата му.
Къщата беше приказна. Огромна. Изискано обзаведена. Светла и чиста. Прохладни кремави тонове се редуваха със слънчево жълто. Цветя. Чарли ни отведе към зимната градина, която бяхме видели отзад. Всичко изглеждаше като в журнал. Роскоу отиде да й помага за чая. Останах сам. Обхвана ме безпокойство. Не бях свикнал с къщи. За трийсет и шест години нито веднъж не съм живял в къща. Безброй служебни бараки плюс ужасно голото спално помещение в Уест Пойнт. Така съм живял. Седях като грозен космически пришълец върху пъстра възглавничка на ракитовото канапе и чаках. Смутен, изтръпнал, нейде в мъртвата зона между удара и противодействието.
Двете жени се върнаха с чая. Чарли носеше сребърен поднос. Красива жена беше, но не можеше да се мери с Роскоу. В очите на Роскоу пламтяха тъй буйни искрици, че направо засенчваха Чарли.
После стана нещо. Роскоу седна на канапето до мен. Мимоходом побутна крака ми настрани. Жестът беше небрежен, но изпълнен с интимна близост. Някакъв вцепенен нерв изведнъж прещрака и закрещя: и тя те харесва. И тя те харесва. Точно така ме бе докоснала.
Мислено се върнах назад и огледах всичко от нов ъгъл. Как се държеше, докато ми взимаше отпечатъци. Как ми донесе кафе. Как се усмихна и ми намигна. Как се смееше. Как бе работила в петък и събота, за да ме измъкне от Уорбъртън. Как бе отишла чак там, за да ме вземе. Как държеше ръката ми, след като бях видял смазаното тяло на брат си. Как ме доведе тук. И тя ме харесваше.
Изведнъж се зарадвах, че скочих от онзи проклет автобус. Радвах се на нелепото внезапно решение. Стана ми някак по-леко. По-добре. Тънкото гласче в главата ми стихна. В момента нямах какво да правя. С Хъбъл щях да говоря, когато ми падне. А дотогава можех да си седя на канапето до една красива и дружелюбна брюнетка с мека памучна блуза. Неприятностите нямаше да се забавят. Винаги е така.
Чарли Хъбъл седна отсреща и се зае да налива студен чай от каната. Разнесе се мирис на лимон и подправки. Тя забеляза погледа ми и се усмихна насила, както преди малко.
— Обикновено в този момент питам госта как му харесва Маргрейв — каза тя, продължавайки да се усмихва.
Не ми хрумна никакъв отговор. Свих рамене. Ясно беше, че Чарли не знае нищо. Мислеше, че мъжът й е бил арестуван по погрешка. Не защото е загазил в нещо ужасно, заради което вече са загинали двама души. Единият от които се пада брат на чужденеца, комуто тя се усмихва в момента. За щастие Роскоу спаси положението и двете се разбъбриха. Аз седях кротко, пиех чай и чаках Хъбъл. Той не идваше. После разговорът замря и трябваше да си вървим. Чарли не я свърташе на място, като че имаше важна работа. Роскоу леко докосна ръката ми. Допирът ме опари като електрически удар.
— Да вървим — каза тя. — Ще те откарам до града.
Малко ми беше криво, че не останах да чакам Хъбъл.
Имах чувството, че съм изменил на Джо. Но ми се искаше да остана насаме с Роскоу. Изгарях от желание. Може би го засилваше някаква спотаена скръб. Исках да забравя до утре проблемите с Джо. Казах си, че тъй и тъй нямам избор. Хъбъл не идваше. Нямах какво друго да правя.
Върнахме се в шевролета и поехме по лъкатушната алея. После завихме по Бекман. След около километър къщите почнаха да се сгъстяват. Заобиколихме църквата. Отсреща изникна градинката със статуята на Каспар Тийл.
— Ричър — обади се Роскоу. — Ти смяташ да поостанеш, нали? Докато изясним тая работа с брат ти.
— Май така излиза — рекох аз.
— Къде ще отседнеш?
— Не знам.
Тя отби към тротоара до градинката. Изключи радиостанцията. Погледна ме нежно и каза:
— Искам да дойдеш у дома.
Мислех, че съм се побъркал, но изгарях от желание, тъй че я дръпнах към себе си и се целунахме. Вълшебната първа целувка. Всичко бе ново — устните, косата, вкусът, ароматът. Тя целуваше страстно, дълго и ме притискаше с всичка сила. На два пъти трябваше да си поемем въздух, докато накрая се
