щях да се върна с Финли. Всичко бе по моя вина, тъй че трябваше да се върна.
— Вие стойте тук — рекох аз. — Ще трябва да ми услужите с колата си, може ли?
Тя порови из чантичката и измъкна връзка ключове. Подаде ми ги. Върху ключа за колата имаше голяма буква „Б“. Чарли кимна замаяно и не мръдна от място. Аз отидох до колата и се настаних зад волана. Дадох заден ход и подкарах по лъкатушната алея. Продължих по Бекман сред плътната тишина. Сетне завих наляво и се насочих към управлението.
Полицейският паркинг беше задръстен от служебни и цивилни коли. Оставих бентлито до тротоара и влязох в участъка. Всички се бяха струпали между бюрата. Видях Бейкър, Стивънсън, Финли. Мярна се Роскоу. Разпознах втората двойка от петък. Морисън не беше сред тях. Сержантът също. На пропуска нямаше никого. Всички бяха като зашеметени. С широко разтворени, мътни очи. Ужасени. Объркани. Никой не ми проговори. Гледаха ме тъпо. Не извръщаха погледи, просто сякаш не ме забелязваха. Цареше гробна тишина. Най-после Роскоу се окопити. Пристъпи към мен. Плачеше. Притисна лице върху гърдите ми. Цялата гореше. Прегърна ме силно.
— Беше ужасно — промълви тя. И пак млъкна.
Отведох Роскоу да седне зад бюрото си. Потупах я по рамото и отидох при Финли. Той седеше зад друго бюро и зяпаше в пустотата. Кимнах му към кабинета в дъното. Трябваше да знам, а сега само Финли можеше да ми каже. Той ме последва. Седна на стола пред палисандровото бюро. Там, където бях седял с белезници в петък. Аз заех мястото зад бюрото. Ролите се обръщаха.
Погледах го известно време. Наистина беше потресен. Изстинах и всичко отвътре ми се сви на топка. Ако се съдеше по реакцията му, Хъбъл трябва да беше адски накълцан. Финли имаше двайсет години служба в голям град. Сигурно бе виждал какво ли не. Но сега беше потресен. Седях и изгарях от срам. Да, Хъбъл, според мен няма страшно. Това му бях казал.
— Е, какво е станало? — запитах аз.
Той с усилие надигна глава и ме погледна.
— Какво те интересува? Той не ти е никакъв.
Добре казано. Нищо не можех да отговоря. Финли не знаеше за Хъбъл онова, което знаех аз. Досега бях мълчал. Тъй че с право се питаше какво ме засяга съдбата на Хъбъл.
— Просто кажи какво е станало — рекох аз.
— Беше много зле — отвърна той. И млъкна.
Почваше да ме тревожи. Брат ми беше прострелян в главата. Двата куршума бяха отнесли лицето му. После някой бе направил трупа на пихтия. Но Финли не се вкисна. Другият беше изгризан от плъхове. В тялото му нямаше и капка кръв. Финли пак не се вкисна. Хъбъл беше местен човек и това донякъде влошаваше нещата. Разбирах го. Но в петък Финли изобщо нямаше представа кой е Хъбъл. А сега изглеждаше тъй, сякаш е видял призрак. Значи бе зърнал нещо много ужасяващо.
И това означаваше, че в Маргрейв се върти голяма комбина. Защото от зрелища полза няма, ако не служат на някаква цел. Предварителната заплаха върши добра работа. Както например с Хъбъл. Той си знаеше урока. В това е смисълът на заплахата. Но да извършиш в действителност нещо подобно е съвсем друга работа. Друга цел. Изпълнението не е насочено към виновника. То подчертава заплахата срещу следващия в редицата. Виждаш ли, казва, какво му сторихме? Ако не слушаш, това те чака. Тъй че, превръщайки Хъбъл в зрелище, някой току-що бе разкрил колко голяма игра се върти в градчето. И останалите от редицата бяха все местни хора.
— Кажи ми какво е станало, Финли — повторих аз.
Той се приведе напред. Закри носа и устата си с шепа и тежко въздъхна.
— Добре. Беше ужасно. По-грозна гледка не съм виждал. А между нас казано, доста съм се нагледал. Виждал съм страхотии, но тая е съвсем различна. Той беше гол. Заковали го за стената. През ръцете с шест-седем огромни пирона. В месестите части. Ходилата му също заковали за пода. После му отрязали топките. Навсякъде кръв. Грозна картина, казвам ти. Гърлото му прерязано. От ухо до ухо. Гадни хора, Ричър. Тия хора са изверги. От най-жестоките на света.
Вцепених се. Финли чакаше коментар. Не ми хрумваше нищо. Мислех за Чарли. Тя щеше да ме пита какво съм узнал. Финли трябваше да отиде. Още сега да отиде и да й разкаже. Негов дълг беше, не мой. Знаех защо се колебае. Тежка новина. С още по-тежки подробности. Но дългът си бе негов. Аз щях да го придружа. Защото имах вина. Нямаше смисъл да се залъгвам.
— Да — казах аз. — Зле звучи.
Финли отметна глава и се огледа. Отпрати тежка въздишка към тавана. Не му беше леко.
— И това не е най-лошото — каза той. — Да беше видял какво са сторили с жена му.
— Жена му ли? — трепнах аз. — За какво говориш, по дяволите?
— За жена му говоря. Беше като в касапница.
За момент онемях. Светът се въртеше наоколо.
— Та аз току-що я видях. Преди двайсет минути. Добре е. Нищо й няма.
— Кого си видял?
— Чарли.
— За какъв Чарли ми дрънкаш, по дяволите?
— Чарли — глухо повторих аз. — Чарли Хъбъл. Жена му. Тя е добре. С пръст не са я пипнали.
— Че какво общо има Хъбъл? — попита Финли.
Оцъклих се.
— За какво говорим изобщо? Кого са убили?
Финли ме изгледа, като че бях откачил.
— Мислех, че знаеш — рече той. — Морисън. Шефът на участъка. И жена му.
12
Гледах го много внимателно и се мъчех да преценя доколко мога да му вярвам. Въпросът бе на живот и смърт. В крайна сметка реших, че всичко зависи от това как ще ми отговори на един съвсем лесен въпрос.
— И сега ти ли ще станеш шеф?
Той поклати глава.
— Не. Няма да ме направят шеф.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм.
— От кого зависи? — попитах аз.
— От кмета — каза Финли. — Кметът на града назначава полицейския началник. Той вече идва насам. Казва се Тийл. Те са стар род в Джорджия. Някакъв техен прадядо бил железопътен магнат и каквото видиш наоколо, все е било негово.
— Негови ли са статуите?
Финли кимна.
— Каспар Тийл. Най-първият. Оттогава все те управляват. Днешният кмет трябва да му се пада правнук или нещо такова.
Бях нагазил в минно поле. Трябваше да открия проход.
— Какво ще речеш за тоя Тийл? — запитах аз.
Финли сви рамене. Търсеше думи да обясни.
— Най-обикновен тъп южняк. От стар местен род, с дълго потекло тъпи южняци. Кметуват, откакто се помни градчето. Според мен днешният не е нито по-свестен, нито по-калпав.
— Разтревожен ли беше? Когато му съобщихте за Морисън.
— Мисля, че се изплаши — каза Финли. — Страх го е от неприятности.
— Защо няма да те повиши? Нали сега си най-старшият?
— Няма, и толкоз — отсече Финли. — А защо, това не е моя работа.
Погледах го още малко. Въпрос на живот и смърт.
— Има ли къде да поговорим?
