Можеше да реши, че не съм деликатен. А пък още по-малко държах аз да надничам през рамото на Финли. Току-виж, ми се сторило, че е прекалено деликатен. Така или иначе, пред мен Хъбъл щеше да пропее по- бързо, отколкото в полицията. Вече бяхме стигнали до половината. Тъй че Хъбъл оставаше моя тайна. Поне засега.
— Нямам представа какво знае Хъбъл — казах аз. — Нали ти рече, че се е разкиснал.
Финли пак изръмжа и се вторачи в мен. Усетих как мислите му тръгват по нов път. Знаех накъде. Отдавна го чаках. При убийствата има едно основно правило. То идва от статистиката и дълголетния полицейски опит. Правилото гласи: има ли убит, най-напред огледай в семейството. Защото ужасно много убийства са дело на роднини. Съпрузи, съпруги, синове. И братя. Такава е теорията. За своите двайсет години в Бостън Финли я бе виждал на дело стотици пъти. Сега се опитваше да я приложи в Маргрейв. Трябваше да му попреча. Не исках да мисли за това. Не исках да губя още време зад решетките. Сигурно щеше да ми потрябва за нещо друго.
— Проверихте алибито ми, нали? — рекох аз.
Той разбра накъде бия. Все едно, че обсъждахме като колеги някакъв заплетен случай. Усмихна се за момент.
— Твърдо алиби. Когато е станало всичко, ти си бил в Тампа.
— Много добре — казах аз. — Шефът Морисън радва ли се?
— Още не знае. Звъних му, но не отговаря.
— Не искам други случайни грешки. Онзи дебел тъпак разправяше, че ме видял там. Нека разбере веднъж завинаги, че повече няма да му търпя номерата.
Финли кимна. Пресегна се към телефона и набра някакъв номер. От слушалката долетя тихото мъркане на сигнала. Това трая доста дълго, докато най-сетне Финли остави слушалката.
— Не си е у дома — рече той. — Какво да се прави, неделя.
После измъкна от едно чекмедже телефонен справочник.
Отвори на буквата Х. Намери домашния номер на Хъбъл. Набра го, но резултатът бе същият. Само сигнал и никакъв отговор. После опита с мобифона. Някакво електронно гласче взе да обяснява, че апаратът е изключен. Той затвори, без да изслуша докрай.
— Намеря ли Хъбъл, моментално ще го прибера — каза Финли. — Много неща има да ни разкаже. А дотогава нищо не мога да сторя, нали?
Вдигнах рамене. Имаше право. Вървеше по отдавна изстинала следа. Единственият светъл лъч бе уплахата на Хъбъл в петък.
— Какво ще правиш ти, Ричър? — запита той.
— Ще си помисля.
Финли ме погледна в очите. Не враждебно, но много сериозно, като че искаше да побере в един- единствен строг поглед и заповед, и молба.
— Остави тия неща на мен, бива ли? Скоро ще се почувстваш зле, ще жадуваш за мъст, но не искам своеволия в този град, разбра ли? Това е работа за полицията. Ти си цивилен. Остави всичко на мен, бива ли?
Свих рамене и кимнах. После станах, огледах ги и рекох:
— Отивам да се поразходя.
Оставих ги в кабинета и пресякох участъка. Излязох през стъклената врата под яркото слънце. Минах през паркинга, после поех по тревата към бронзовата статуя. Още един мемориал на онзи загубеняк Каспар Тийл. Същият, дето се кипреше сред градинката в южния край на градчето. Облегнах се на топлия метал и потънах в мисли.
Съединените щати са огромна страна. Милиони квадратни километри. Почти триста милиона души население. Двамата с Джо не се бяхме виждали от седем години, но ето че попаднахме в една и съща нищожна точка с разлика само от осем часа. Бях минал на петдесет метра от безжизнения му труп. Изумително съвпадение. Направо невероятно. Тъй че Финли ми правеше огромна услуга, приемайки всичко за съвпадение. Би трябвало да разкопае алибито ми до дъно. А може би точно това правеше. Може би вече отново звънеше до Тампа, за да провери още веднъж.
Но нямаше да открие нищо, защото наистина бе съвпадение. Беше излишно да тъпче на място. Намирах се в Маргрейв заради едно тъпо случайно хрумване. Ако бях се загледал в картата още минута-две, автобусът щеше да мине край отклонението и щях да забравя за Маргрейв. Щях да сляза в Атланта, без да зная за Джо. И можеха да минат още седем години, докато узная. Затова бе излишно да рови из съвпадението. Оставаше само един въпрос. Какво щях да сторя аз, по дяволите?
Бях на около четири години, когато разбрах що е вярност. Изведнъж проумях, че от мен се очаква да пазя Джо също тъй, както той пази мен. След време това се превърна в рефлекс, втора природа. Все тази мисъл ми беше в главата — да погледна добре ли е Джо. Неведнъж се бе случвало да дотичам в двора на новото училище и да видя как банда хлапаци пердаши високия мършав новак. Хуквах натам и почвах да бия когото сваря. После пак отивах да ритам топка с приятелите. С чувството за изпълнен дълг. Навик. Навикът трая дванайсет години, докато най-сетне Джо ни напусна. Тия дванайсет години сигурно бяха оставили смътни следи в главата ми, защото и сетне винаги носех със себе си тихото ехо: къде е Джо? Беше пораснал, беше далеч и нямаше смисъл да питам. Ала вечно долавях отзвука от стария навик. В дъното на душата си никога не забравях, че ако потрябва, съм длъжен да се бия за него.
Но сега той бе мъртъв. Вече го нямаше. Подпирах се на статуята пред полицейското управление и слушах как тънкото гласче в черепа ми повтаря: трябва да направиш нещо.
Вратата на участъка изсъска и се отвори. Присвих очи и видях Роскоу да излиза. Слънцето я огряваше отзад и превръщаше косата й в ореол. Тя се озърна и ме видя до статуята. Тръгна към мен през тревата. Отлепих гръб от топлия бронз.
— Добре ли си? — попита тя.
— Нищо ми няма.
— Сигурен ли си?
— Не съм се скапал — рекох аз. — Може би трябва, но не съм. Честно казано, само се чувствам замаян.
Така си беше. Не усещах почти нищо. Може да беше някаква ненормална реакция, но тъй се чувствах. Нямаше смисъл да крия.
— Добре — каза Роскоу. — Да те откарам ли някъде?
Може би искаше да ме държи под око по поръчка на Финли, но не смятах да възразявам. Под яркото слънце изглеждаше великолепна. Осъзнах, че колкото повече я гледам, толкова повече ми харесва.
— Ще ми покажеш ли къде живее Хъбъл? — попитах аз.
Усетих я как се замисли.
— Не трябва ли да оставим това на Финли?
— Искам само да видя дали се е прибрал — рекох аз. — Няма да го изям. Ако е там, веднага ще позвъним на Финли, бива ли?
— Бива. — Тя сви рамене и се усмихна. — Да вървим.
Върнахме се през тревата и седнахме в нейния полицейски шевролет. Тя завъртя ключа и изкара колата от паркинга. Зави наляво и подкара през лъскавото градче. Беше разкошен септемврийски ден. Яркото слънце превръщаше всичко наоколо в приказка. Тухлените тротоари пламтяха, белите стени ме заслепяваха. Цялото градче дремеше лениво в неделната жега. Не се виждаше жива душа.
Край градинката Роскоу зави надясно и подкара по Бекман Драйв. Заобиколи площадчето с църквата. Беше тихо и нямаше нито една кола. Църковната служба бе свършила. По-нататък улицата се разширяваше в три платна и плавно вървеше нагоре. Улица за богати хора. Прохладна, сенчеста и процъфтяваща. Точно такива улици описват агентите по недвижими имоти, за да подлъжат клиента. Къщите не се виждаха. Бяха далеч навътре, зад зелени морави, високи дървета и живи плетове. Алеите се отклоняваха и чезнеха от поглед. Тук-там зървах бяла куличка или червен покрив. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-големи ставаха парцелите. От една пощенска кутия до друга имаше стотици метри. Огромни вековни дървета. Стабилно място. Но зад разлистените корони се криеха странни истории. В случая на Хъбъл — нещо отчаяно
