надигнал и опираше гърди във волана. Гледаше покрай мисис Клайнър право към мен.
Срещу мен зад тезгяха имаше огледало. Изглеждах точно като човек, който от нощния автобус е отишъл в затвора за два дни. Май преди срещата с Роскоу трябваше да се пооправя. Продавачът усети какво мисля и рече:
— Отскочете до бръснарницата.
— В неделя? — изненадах се аз.
— Те са си там — отвърна той. — Никога не е съвсем затворено. Нито пък съвсем отворено.
Кимнах и излязох навън. Зърнах как хората напускат църквата, разменят по някоя дума и се разотиват по колите. Иначе градчето бе все тъй пусто. Но черният пикап търпеливо стоеше пред дрогерията. Шофьорът продължаваше да ме гледа.
Тръгнах на север под топлото слънце и пикапът бавно се плъзна до мен. Все тъй приведен напред, шофьорът ме наблюдаваше упорито иззад волана. Разтеглих крачка и той веднага ускори. После рязко спрях и колата ме подмина. Останах на място. Онзи явно реши, че не върви да даде заден ход. Натисна газта и пикапът се отдалечи с рев. Свих рамене и продължих. Стигнах до бръснарницата. Мушнах глава под раирания навес, прекрачих напред и бутнах вратата. Тя се отвори. Влязох.
Както всичко останало в Маргрейв, бръснарницата изглеждаше великолепно. Всичко беше излъскано с обич — от старинните столове до крановете. Една от онези бръснарници, дето изчезнаха преди трийсетина години. Сега пак си ги искаме. Хората хвърлят луди пари за тях, защото се опитват да върнат някогашната Америка. Смятат, че така е изглеждала. Аз поне смятам така. Едно време седях из училищните дворове на Мюнхен или Манила и си представях зелени градинки, пищни дървета, знамена и лъскави бръснарници като тази тук.
Бръснарите бяха двама престарели негри. Просто си седяха. Нито съвсем отворено, нито съвсем затворено. Но нямаха нищо против да ме обслужат. Тъй и тъй сме се събрали, защо пък не? А че ми трябва обслужване, личеше и от километър. Поръчах да карат наред. Бръснене, подстригване, гореща кърпа и лъскане на обувките. Тук-там по стените висяха вестници в рамки. С грамадни заглавия. Рузвелт умира, край на войната, Кенеди мъртъв, Мартин Лутър Кинг убит. На масата в дъното тихичко свиреше старо махагоново радио. Неделният вестник лежеше сгънат на пейката под прозореца.
Старците разбиха пяна в легенче, наточиха старовремския бръснач, накиснаха четката. Омотаха ме с чаршаф и се хванаха на работа. Единият взе да ме бръсне. Другият се туткаше. Сигурно още не му бе дошло времето. Първият подхвана разговор, както става в бръснарниците. Разправи ми цялата история на заведението. Двамата били приятели още от детинство. Открай време си живеели в Маргрейв. Захванали се с бръснарство между двете войни. На младини чиракували в Атланта. След това отворили бръснарница. Когато съборили стария квартал, двамата се преместили тук. Човекът разказваше историята на градчето през погледа на бръснар. Описа ми какви хора са сядали на този стол. Всякакви хора.
— Разкажете ми за семейство Клайнър — рекох аз.
Старецът беше бъбрив, но изведнъж млъкна. Вдигна бръснача и се замисли.
— Няма как да ви помогна по този въпрос — каза накрая. — Определено няма как. Тук предпочитаме да не го обсъждаме. Най-добре питайте някой друг.
Свих рамене под чаршафа.
— Добре. Да сте чували за Блейк Слепеца?
— А, за него съм чувал, дума да няма — рече старецът. — За тоя човек можем да бъбрим колкото щете.
— Чудесно. И какво ще ми разкажете?
— Навремето идваше сегиз-тогиз по нашия край — каза той. — Разправят, че бил родом от Джаксънвил, Флорида, дето е точно отвъд границата. Минаваше пеш, нали разбирате — оттук през Атланта и на север чак до Чикаго, а после обратно към къщи. Други времена бяха, ще знаете. Ни магистрала, ни коли за един беден негър и неговите приятели. Всички ходехме пеш или най-много да хванем някой камион.
— Чували ли сте го да свири? — запитах аз.
— Аз съм на седемдесет и четири бе, човек — рече старецът. — По онуй време бях малко момче. За Блейк Слепеца говорим. Таквиз като него свиреха по кръчмите. А пък аз като малък не припарвах до кръчма. Инак много бой щеше да ми яде задникът. Трябва да поговорите с моя колега. Той е доста по-стар. Сигурно го е чувал как свири, ама може и да не помни, щото взе да забравя. Вече не помни и какво е ял на закуска. Прав ли съм? Хей, приятел, какво яде тая сутрин?
Другото старче изкуцука към нас и се приведе над съседната мивка. Беше съсухрено и по цвят приличаше на махагоновото радио.
— Не знам какво съм ял на закуска — рече. — Дори нямам представа дали съм закусвал. Ама чуйте. Може и да съм стар, истината обаче е, че старите хора помнят много добре. Не каквото става сега, нали разбирате, ами отдавнашното. Да ви кажа, паметта сигурно е като вехта кофа. Напълниш ли я със стари неща, не остава място за новите. Няма място, разбирате ли? Затуй не помня днешните работи, щото вехтата кофа е препълнена с друго, дето е станало някога си. Разбрахте ли какво ви казвам?
— Напълно. И тъй, чували ли сте го някога да свири?
— Кого? — запита старчето.
Погледнах първо единия, после другия. Чудех се дали не ми разиграват театър.
— Блейк Слепеца. Чували ли сте го да свири?
— Не, не съм го чувал да свири — отвърна старчето. — Но сестра ми го е чувала. Имам си сестра, на деветдесет, че и отгоре години, Господ да я пази. Още е жива. Пееше едно време, та е пяла и с Блейк Слепеца.
— Тъй ли? Значи е пяла с него?
— И още как. Само който не е минал оттук, с него не е пяла. Туй градче, ще знаете, беше на големия път за Атланта. Едно време старото областно шосе стигаше на юг чак до Флорида. Нямаше друг път от север на юг през Джорджия. Е, сега вече бръмчите по магистралите, имате си самолети и какво ли не още. Днес никой не дава пет пари за Маргрейв, никой не минава оттук.
— Значи Блейк Слепеца е спирал тук — подсетих го аз. — И сестра ви е пяла с него.
— Всички спираха тук. Северният квартал беше направо гъмжило от кръчми и странноприемници за всичкия оня народ, дето минаваше. Нямаше ги разните му там градинки оттук до пожарната. Само кръчми и странноприемници. После всичко туй го събориха или пък само се разпадна. Щото отдавна нямаше пътници. Ама по онез времена градът беше съвсем различен. Хората идваха на тумби ден подир ден. Работници, ратаи, барабанисти, побойници, скитници, шофьори, музиканти. Всякакви хора сядаха да посвирят за малко и сестра ми пееше с тях.
— И помни ли Блейк Слепеца? — запитах аз.
— Как да не го помни? Едно време си мислеше, че по-велик от него няма в целия свят. Казваше, че свирел божествено. Тъй си беше наистина.
— Какво стана с него? Знаете ли?
Старецът се замисли дълбоко. Бродеше сред избледнелите спомени. Веднъж-дваж поклати побелялата си глава. После взе от нагревателя влажна кърпа и я сложи върху лицето ми. Зае се да ме подстригва. След като свърши, тръсна глава някак решително.
— Право да си кажа, не знам точно. От време на време минаваше по пътя. Туй го помня много добре. Подир три-четири години изчезна. Аз тогава бях в Атланта, та не разбрах какво стана. Чух да казват, че някой го убил. Може би в Маргрейв, а може и другаде да е било. Станала някаква си голяма разправия и го убили на място.
Известно време мълчах и слушах старото радио. После им дадох двайсетачка и излязох на главната улица. Тръгнах на север. Наближаваше пладне и слънцето приличаше здравата. За септември денят беше доста горещ. Не видях друг пешеходец. Откъм асфалта лъхаше жега. Може би и Блейк Слепеца бе вървял като мен по този път в някое горещо пладне. Отдавна, още когато бръснарите са били малки момчета и оттук е минавало цялото движение на север към Атланта, Чикаго, надеждите за работа и пари. Жегата не би спряла човек, устремен към всичко това. Но сега имаше само гладък асфалтов път за никъде.
След пет минути стигнах до полицейското управление. Прекосих меката трева, минах покрай още една
