Сега би трябвало да се преборя с чувствата си. Но не изпитвах кой знае какви чувства. Всъщност никакви. Нито вина, нито угризения. Нищичко. Все едно, че в онази баня бях подгонил две хлебарки, за да ги стъпча. Но хлебарката поне е кротичко, разсъдливо, развито създание. Онези арийци в банята стояха по-долу и от паразитите. Бях изритал единия в гърлото и той се бе удавил в собствената си кръв. Е, толкоз по-зле за него. Сам си го изпроси, нали? Да ме нападне човек е като да отвори забранена врата. Има ли нещо оттатък, то си е негов проблем. Негов риск. Ако не му харесва, да не е пипал проклетата врата. Свих рамене и забравих за станалото. Обърнах се към Роскоу.
— Благодаря ти. Наистина. Много труд си хвърлила, за да ме измъкнеш.
Тя се изчерви, махна смутено с ръка и продължи да кара.
Почвах здравата да я харесвам. Но не чак толкова, че да не се пръждосам от Джорджия при пръв удобен случай. Най-много да поостана за ден-два, а после да я помоля да ме откара до някоя автогара.
— Искам да те поканя на обяд — казах аз. — От благодарност.
Тя се позамисли и някъде след половин километър ми се усмихна.
— Дадено.
Зави надясно по областното шосе и подкара на юг, към Маргрейв. Отминахме новичкото лъскаво заведение на Ено и наближихме града.
9
Пред полицейското управление я помолих да спре и да ми донесе плика с личните вещи и парите. После продължихме. Слязох в центъра и си уговорихме среща до участъка след около два часа. Махнах й за довиждане и постоях на тротоара в неделната жега. Вече се чувствах далеч по-добре. Отново бях в действие. Щях да проверя историята за Блейк Слепеца, после да обядвам с Роскоу и завинаги да обърна гръб на Джорджия.
Поскитах насам-натам да огледам града и да свърша каквото си бях планирал още за петък. Нямаше кой знае какво за гледане. Старото областно шосе пресичаше Маргрейв от север на юг и по протежение на четири-пет пресечки се превръщаше в главна улица. Видях дрогерия, бръснарница, магазин за конфекция, адвокатска кантора, лекарски и зъболекарски кабинет. По-нататък имаше парк с декоративни дървета и ограда от белосани летвички. Магазините и канторите бяха разпънали над широките тротоари платнени навеси. Тук-там имаше пейки, но все празни. Целият град изглеждаше опустял. Неделно утро далеч от цивилизацията.
Покрай парка главната улица водеше право на север, към пожарната и полицейското управление, а на по-малко от километър след тях беше закусвалнята на Ено. След няколко километра идваше селският път на запад, към затвора Уорбъртън. А още по-нататък нямаше нищо чак до складовете и магистралата. Двайсет километра пущинак.
В южния край на града забелязах малка квартална градинка с бронзова статуя и тиха улица, водеща на запад. Тръгнах натам, без да бързам, и зърнах дискретна зелена табелка: Бекман Драйв. Улицата на Хъбъл. Не виждах много надалеч, защото почти веднага платното се раздвояваше около затревена площ с бяла дъсчена църква в средата. Покрай нея растяха вишни, в чиято сянка бяха паркирани чистички автомобили. Смътно дочувах бученето на орган и песента на богомолците.
Статуята в градинката се оказа на някой си Каспар Тийл, живял преди стотина години. От другата страна, приблизително срещу Бекман Драйв, още една улица се отдалечаваше на изток. На ъгъла стърчеше самотна дрогерия. И това беше всичко. Градче като градче. Без кой знае какви забележителности. За по- малко от половин час бях огледал каквото имаше да ми предложи.
Но по-спретнато селище не бях виждал през целия си живот. Просто поразително. Всяка една сграда бе или чисто нова, или наскоро ремонтирана. Улиците — гладки като стъкло, тротоарите — равни и чисти. Никакви дупки, чупки или пукнатини по асфалта. Канторите и магазините изглеждаха тъй, сякаш всяка седмица ги боядисват. Тревните площи, живите плетове и дърветата бяха подрязани до съвършенство. Бронзовата статуя на Каспар Тийл лъщеше, като че някой имаше грижата да я търка по два часа всяка сутрин. Белите стени на църквата направо ме заслепяваха. А националното знаме искреше навсякъде в бяло, червено и синьо под яркото слънце. Цялото градче бе тъй чистичко, че човек да не смее да стъпи с кални обувки.
Дрогерията отсреща продаваше стоки, заради които си струва да бъде отворено и в неделя. Вътре не гъмжеше от купувачи. Всъщност нямаше жива душа освен човека зад касата. Но сервираха кафе. Поръчах едно двойно, седнах отстрани до тезгяха и си купих сутрешен вестник.
Президентът пак се мъдреше на първа страница. Сега беше в Калифорния. Обясняваше на военните производители защо влакът им отива в трета глуха след петдесет славни години. След гръмотевиците около бреговата охрана ехото още не бе заглъхнало. В събота вечер катерите се връщаха в пристанищата. И повече нямаше да излязат, докато не намерят средства. От уводната статия личеше, че редакторите са разтревожени.
Спрях да чета и надигнах глава, защото вратата се отвори. Някаква жена влезе. Седна в другия край на тезгяха. Беше по-възрастна от мен, някъде към четирийсет. Тъмнокоса, стройна, облечена в черно. Имаше бледа кожа. Толкова бледа, че почти светеше. Движеше се някак нервно, отривисто. Зърнах как сухожилията по китките й се изпъват като въженца. Лицето й ми се стори удивително напрегнато. Продавачът пристъпи към нея и тя си поръча кафе толкова тихо, че едва я чух, макар да седях наблизо.
Жената не се задържа дълго. Изпи половината кафе, като през цялото време надничаше навън. После отпред спря голям черен пикап и тя трепна. Пикапът бе чисто новичък и личеше, че още не е превозвал нещо по-едро. За момент зърнах шофьора, който се приведе да отвори вратата на кабината. Изглеждаше як. Много висок. Широки плещи и масивна шия. Черна коса. Дълги — мускулести ръце, целите обрасли с черни косми. Около трийсетгодишен. Бледата жена се надигна от табуретката като призрак. Преглътна на сухо. Когато отвори вратата на магазина, чух шума от двигателя. Жената влезе в кабината, но пикапът не тръгна. Завъртях се към продавача.
— Коя беше?
Той ме погледна, като че бях паднал от Марс.
— Това е мисис Клайнър. Не познавате ли семейство Клайнър?
— Чувал съм за тях — рекох аз. — Не съм тукашен. Клайнър има складове край магистралата, нали?
— Аха. И още доста неща. Голям човек е Клайнър по тия места.
— Тъй ли?
— Ами да. Чували ли сте за фондацията?
Поклатих глава. Допих кафето и поръчах още едно.
— Клайнър основа фондация на свое име — обясни продавачът. — Подпомага града в сума ти отношения. Дойде преди пет години и оттогава всеки ден е като Коледа.
Кимнах и попитах:
— Тая мисис Клайнър добре ли е?
Той поклати глава, докато наливаше кафето.
— Болна жена. Много болна. Нали видяхте колко е бледа? И някак унесена. Много болна жена. Може да е туберкулоза. Виждал съм туберкулозни, точно тъй изглеждат. По-рано беше красавица, но сега е като нещо израсло в гардероб, нали? Много болна жена, дума да няма.
— А какъв й е онзи в пикапа? — запитах аз.
— Заварен син. От първата жена на Клайнър. Сегашната му е втора. Чувал съм, че не се спогаждали много с момчето.
Той леко кимна в знак, че разговорът е свършен. Отиде да бърше някаква, хромирана машинария в другия край на тезгяха. Черният пикап още беше навън. Продавачът имаше право — жената наистина приличаше на нещо израсло в гардероб. Беше като някаква рядка орхидея, вехнеща без вода и светлина. Но не смятах, че има вид на болна. Още повече от туберкулоза. Мислех, че страда от нещо друго. Нещо, което бях виждал един-два пъти. Страдаше от ужас. Нямах ни най-малка представа какво я плаши. И не исках да знам. Не ми влизаше в работа. Станах и пуснах пет долара на тезгяха. Продавачът ми върна само монети. Нямаше банкноти по един долар. Пикапът продължаваше да си стои до тротоара. Шофьорът се бе
