бронзова статуя и отворих масивната стъклена врата. Вътре пак беше прохладно. Роскоу ме чакаше, облегната на преградата. Зад нея видях Стивънсън да говори напрегнато по телефона. Роскоу ми се стори много бледа и разтревожена.
— Открихме още един труп — каза тя.
— Къде?
— Пак при складовете. Само че оттатък шосето, под надлеза.
— Кой го намери? — запитах аз.
— Финли. Той отиде натам тая сутрин да търси някакви нови улики за първото убийство. Хубава улика, а? Още един труп.
— Разбрахте ли кой е?
Роскоу поклати глава.
— Неизвестен. Също като първия.
— Къде е Финли сега?
— Отиде да доведе Хъбъл — каза тя. — Смята, че Хъбъл може да знае нещо.
Кимнах.
— Колко време е лежал там?
— Сигурно два-три дни. Според Финли може и двамата да са убити в четвъртък вечерта.
Кимнах отново. Хъбъл наистина знаеше нещо. Той бе пратил този човек да се срещне с бръснатия. Чудеше се как е успял да избяга. Но човекът не бе успял.
Чух как отвън спря кола й стъклената врата изшумоля. Финли подаде глава през процепа.
— Към моргата, Роскоу — рече той. — Ти също, Ричър.
Последвахме го навън под горещото слънце. Всички седнахме в цивилната кола на Роскоу. Колата на Финли остана пред участъка. Аз бях отзад, Роскоу караше. Финли седеше до нея, обърнат наляво, за да говори и с двама ни. Роскоу напусна полицейския паркинг и пое на юг.
— Не открих Хъбъл — каза Финли. Гледаше мен. — У тях няма жива душа. Да ти е казвал, че смята да ходи някъде?
— Не — рекох аз. — Нищо такова. Почти не сме разговаряли.
Финли изсумтя.
— Трябва да разбера какво знае за всичко това. Работата е гадна, а той знае нещо, сигурен съм. Какво ти е казал, Ричър?
Не отговорих. Още не бях наясно в чий лагер съм. Вероятно на Финли, но ако той се разбъбреше в какво е замесен онзи нещастник, с Хъбъл и цялото му семейство бе свършено. Сто на сто. Тъй че май беше най- добре да стоя настрани и при първа възможност да си плюя на петите. Не исках да се забърквам.
— Опита ли с мобифона?
Финли изръмжа и поклати глава.
— Изключен е. Отговаря само някакъв автомат от централата.
— Дойде ли да си вземе часовника? — запитах аз.
— Кое?
— Часовникът. В петък остави при Бейкър ролекс за десет хиляди долара. Когато ни слагаха белезници, преди да тръгнем за Уорбъртън. Дойде ли да си го вземе?
— Не — каза Финли. — Не съм чул такова нещо.
— Добре. Значи има някаква спешна работа. Дори глупак като Хъбъл не би забравил часовник за десет хиляди долара, нали така?
— Спешна работа ли? — запита Финли. — Какво точно ти каза?
— Нито дума. Нали вече ти казах, почти не разговаряхме.
Финли ме изгледа свирепо.
— Не се будалкай с мен, Ричър. Докато не докопам Хъбъл, ще държа теб и ще те разпитвам до сто и едно, та да кажеш какво си чул. Само не ми разправяй, че бил мълчал два дни наред, защото такива мухльовци не могат да си затварят устата. Аз го знам и ти го знаеш, тъй че не ме будалкай, разбра ли?
Вместо отговор свих рамене. Нямаше как да ме арестува повторно. Не знаех къде е моргата, но може би нейде наоколо минаваше автобус. Роскоу щеше да мине и без обяд с мен. Жалко.
— И какво е станало с днешния мъртвец? — попитах аз.
— Горе-долу каквото с предишния. Май е било по едно и също време. Прострелян с малокалибрен пистолет. Не са го ритали след това, но вероятно става дума за същия инцидент.
— Не знаеш ли кой е?
— Името му е Шърман — рече Финли. — Нищо друго не знам.
— Разкажи ми.
Питах по навик. Финли се позамисли. Усетих го как реши да отговори. Все едно, че сме колеги.
— Неидентифициран бял мъж. Също като първия без документи, портфейл и отличителни белези. Носеше обаче златен часовник и на задния капак е гравирано: „На Шърман с обич от Джуди“. Възраст трийсет, може би трийсет и пет години. Трудно се определя, защото е лежал там три нощи и са го нагризали дребните животинки, нали разбираш? Устните и очите ги няма, но дясната ръка е оцеляла, защото беше под трупа, тъй че взех прилични отпечатъци. Пуснахме ги преди час и ако имаме късмет, може да излезе нещо.
— Значи, прострелян? — запитах аз.
Финли кимна.
— Прилича на същия пистолет. Малокалибрени куршуми с мек връх. Изглежда, първият само го е ранил и той успял да избяга. Улучили го още два пъти, но се добрал до надлеза. Там паднал и умрял от кръвоизлив. Не е ритан, защото не са го намерили. Поне така ми се струва.
Замислих се. Бях минал оттам в петък сутринта. Точно между двамата мъртъвци.
— И смяташ, че името му е Шърман, така ли?
— Тъй пише на часовника — каза Финли.
— Може да не е негов. Може да е краден, наследен, купен от вехтошар или намерен на улицата.
Финли пак изръмжа. Вече бяхме на петнайсет километра южно от Маргрейв. Роскоу караше бързо по старото областно шосе. Внезапно намали скорост и свърна наляво по разклонение, чезнещо отвъд далечния хоризонт.
— Накъде караш, по дяволите? — обадих се аз.
— Към областната болница — обясни Финли. — В Йелоу Спрингс. Предпоследното градче в южна посока. Скоро ще стигнем.
Продължихме. Йелоу Спрингс се очерта като неясно петно сред маранята по хоризонта. Областната болница стърчеше самотно в покрайнините. Бяха я сложили тук още по времето, когато хората са гледали да стоят по-настрани от заразата. Беше голяма болница — истински лабиринт от ниски, просторни сгради, които заемаха десетина декара. Роскоу намали скоростта и зави по отклонението към главния вход. Пролазихме през две гърбици и заобиколихме към някакви здания, струпани най-отзад. Моргата приличаше по-скоро на склад с вдигната нагоре врата. Спряхме на прилично разстояние от нея и оставихме колата насред двора. Спогледахме се, после тръгнахме навътре.
Някакъв доктор чакаше на прага и ни отведе в кабинета си. Седна зад метално бюро, а на Финли и Роскоу кимна към две табуретки отсреща. Аз се настаних на ръба на някаква маса с компютър и факс. От пръв поглед личеше, че тук не се радват на щедър бюджет. Бяха ги обзавели евтино, и то преди доста години. Всичко беше захабено, нащърбено и нечисто. Не можеше и да се сравнява с участъка в Маргрейв. Човекът зад бюрото изглеждаше уморен. Нито стар, нито млад, може би връстник на Финли. Бяла престилка. Един от онези хора, за чието мнение никой пет пари не дава. Не се представи. Сигурно смяташе, че и тримата знаем кой е и с какво се занимава.
— Какво да ви кажа бе, хора? — рече той.
Огледа ни един по един. Изчака. Ние също го гледахме.
— В същия инцидент ли е убит? — запита Финли.
Плътният му харвардски говор някак не звучеше на място в мизерната канцелария. Докторът сви рамене.
