— Вторият труп е при мен едва от един час. Но бих казал, че да, прилича на същия инцидент. За оръжието съм почти сигурен. И в двата случая имаме малокалибрени куршуми с мек връх. Летели са бавно, което вероятно подсказва за заглушител.
— Значи малък калибър? — обадих се аз. — Колко малък?
Докторът завъртя към мен уморените си очи.
— Не съм оръжеен експерт. Но бих казал двайсет и втори калибър. Така ми изглежда. Според мен имаме работа с оловни куршуми двайсет и втори калибър. Да вземем например главата на първия. Две малки, назъбени входни отверстия и две грозни грамадни дупки на излизане. Типично за малокалибрен куршум с мек връх.
Кимнах. Точно това прави куршумът с мек връх. Влиза и при това се сплесква. Превръща се в топче олово колкото четвърт долар, което размазва каквото срещне. На излизане пробива грамадна дупка. А като имаш работа с бавния малокалибрен куршум, струва си да сложиш и заглушител. При свръхзвукова скорост от заглушителя няма никаква полза. Тогава куршумът вдига шум по целия път до мишената — досущ като миниатюрен изтребител.
— Добре — казах аз. — И двамата ли са убити където ги намериха?
— Без съмнение. Хипостазисът е ясен и при двата трупа. Погледна ме. Искаше да запитам какво е хипостазис.
Знаех, но предпочетох да бъда учтив и направих озадачена физиономия.
— Хипостазис постмортем — обясни докторът. — С други думи, трупни петна. Когато човек умре, кръвта му спира, нали така? Сърцето вече не бие. Кръвта се подчинява на гравитацията. Слиза към долната част на тялото, в най-долните кръвоносни съдове. Обикновено това са тънките капиляри по кожата най-близо до пода или земята. Червените кръвни телца се утаяват първи. Те оцветяват кожата. После се съсирват и петното остава фиксирано като снимка. След няколко часа петната се стабилизират. При първия труп те напълно съвпадат с положението му в двора на склада. Застрелват го, пада, ритат го като луди пет-шест минути и накрая остава да лежи около осем часа. Няма съмнение.
— Какво ще речеш за ритниците? — запита Финли.
Докторът сви рамене и поклати глава.
— Не бях виждал такова нещо. Само съм чел в медицинските списания. Очевидно работа на психопат. Няма разумно обяснение. На мъртвеца му е било все едно. Колкото и да го ритат, той си е мъртъв. Значи сигурно живият е изпитвал някаква потребност да го стори. Невероятна ярост, чудовищна сила. Пораженията са страховити.
— Ами вторият? — запита Финли.
— Той е хукнал да се спасява — отвърна докторът. — С първия изстрел са го улучили отблизо в гърба, но е останал на крака и е продължил да тича. По пътя е отнесъл още два куршума. Един в шията и един в бедрото — той е бил смъртоносен. Разкъсал е бедрената артерия. Човекът се е добрал до надлеза, паднал е отдолу и кръвта му е изтекла. Няма съмнение. Ако не беше валяло цяла нощ, сигурно щяхте да видите кървава диря по пътя. Пет литра все трябва да са се излели някъде, защото в него определено няма и капка.
Замълчахме. Представях си как онзи човек отчаяно бяга през пътя. Мъчи се да намери укритие, а куршумите с плясък разкъсват плътта му. Хвърля се под бетонния надлез и умира сред тихото шумолене на нощните животинки.
— Добре — каза Финли. — Значи можем да предположим, че двамата са били заедно. Идват още трима, единият ги изненадва и двукратно прострелва първата жертва в главата.
Втората жертва побягва и по пътя е простреляна три пъти, нали така?
— Значи смяташ, че са били трима? — рече докторът.
Финли кимна към мен. Теорията си беше моя.
— Три съвсем различни характера — обясних аз. — Опитен стрелец, бесен психопат и некадърник, който се опитва да прикрие трупа.
Докторът бавно кимна.
— Добре звучи. Първия са го простреляли почти от упор, значи би трябвало да предположим, че е познавал нападателите и им е позволил да се приближат.
Финли кимна.
— Тъй трябва да е било. Петима се срещат. Трима от тях нападат другите двама. Прилича на някаква уговорка, нали?
— Знаем ли кои са нападателите? — запита докторът.
— Жертвите не знаем, камо ли нападателите — отвърна Роскоу.
— Нещо друго да кажеш за жертвите? — обърна се Финли към доктора.
Онзи взе да прелиства хартиите по бюрото си, но телефонът го прекъсна. Той вдигна слушалката към ухото си и след малко я подаде на Финли.
— За теб е.
За да я поеме, Финли се приведе напред. Послуша около минута, сетне каза:
— Добре. Отпечатай всичко и ми го прати по факса, ако обичаш.
Върна слушалката на доктора и се изпъчи. По устните му трепна едва забележима усмивка.
— Стивънсън беше. Обажда се от участъка. Най-после имаме данни за отпечатъците на първия. Май добре сторихме, че ги пуснахме пак. Стивънсън ще ми ги прати по факса, тъй че казвай каквото ще казваш, докторе, та да си правим изводите.
Умореният човек с бяла престилка сви рамене и взе лист от бюрото си.
— За първия нямам кой знае какво. Тялото е в ужасно състояние. Бил е висок, добре сложен, с бръсната глава. Най-интересни бяха зъбите. Май са му ги оправяли къде ли не. Една част от работата е американска, друга прилича на американска, а трета определено е чуждестранна.
До бедрото ми факсът взе да бръмчи и писука. Лист тънка хартия плъзна навътре.
— И какво следва? — рече Финли. — Че е бил чужденец? Или американец, живял в чужбина? Или какво?
Тънкият лист изпълзя от факса, вече покрит с печатен текст. После машината спря и настана тишина. Откъснах листа и го огледах. Прочетох го. После още веднъж. Изтръпнах. Обзе ме ледено вцепенение и нямах сили да мръдна. Просто не вярвах, че виждам всичко това върху хартия. Небето рухна над мен. Втренчих се в доктора и проговорих:
— Израснал е в чужбина. Където е живял, там са му оправяли зъбите. На осемгодишна възраст си е счупил ръката и са му я гипсирали в Германия. Сливиците му са извадени в Сеул.
Докторът вдигна очи към мен.
— И всичко това са го разбрали по отпечатъците?
Поклатих глава.
— Този човек е бил брат ми.
10
Веднъж гледах армейски филм за експедиции сред арктическите ледове. Вървиш си по плътен ледник. Изведнъж всичко почва да се цепи и да подскача. Някакъв невъобразим натиск изтласква нагоре блоковете. Всичко наоколо се променя за броени секунди. Ледени планини там, където преди миг е било равно. Зад гърба ти бездънни пропасти. Отпред ново езеро. Само секунда, и светът вече не е същият. Точно това изпитвах. Седях вцепенен от потресението между факса и компютъра като полярен изследовател, който вижда как, додето направи крачка, целият свят се променя.
Поведоха ме към хладилната камера в дъното да разпозная трупа. Лицето му беше отнесено от куршумите, всичките кости бяха начупени, но зърнах на шията му белега като звездичка. Носеше го вече двайсет и девет години — спомен от една хлапашка игра със строшено шише. После ме откараха в управлението. Този път караше Финли. Роскоу седна отзад до мен и по целия път ми държа ръката. Пътувахме само двайсет минути, но за това време преживях два живота. Неговия и моя.
Брат ми Джо. С две години по-голям. Беше роден в някаква база в Далечния изток към края на епохата Айзенхауер. Сетне аз съм се родил в европейска база по времето на Кенеди. И израснахме по цял свят сред
