Към седем часа старецът ни донесе вечеря. Нахранихме се. Той дойде да вземе подноса. Вечерта се точеше бавно и скучно. В десет шалтерът изтрещя и настана мрак. Нощ. Спах неспокойно, без да си свалям обувките. За в случай, че Спайви си е наумил още нещо.
В седем сутринта лампите светнаха. Неделя. Не бях отпочинал, но си наложих да напусна леглото. Наложих си да разкърша вцепененото си тяло. Хъбъл беше буден, но мълчеше. Гледаше ме разсеяно как правя гимнастика. Умът му пак се рееше някъде. Закуската дойде малко преди осем. Докара я пак същото старче с количката. Закусих и изпих кафето. Тъкмо привършвах, когато ключалката издрънча. Бутнах вратата, пристъпих навън и едва не се сблъсках с идващия пазач.
— Днес имаш късмет — рече той. — Пускаме те.
— Само мен ли?
— И двамата. Ричър и Хъбъл, излизате по разпореждане на участъка в Маргрейв. След пет минути да сте готови, ясно?
Прекрачих обратно в килията. Хъбъл се бе подпрял на лакти. Закуската му стоеше недокосната. Изглеждаше по-уплашен от друг път.
— Страх ме е — каза той.
— Всичко ще бъде наред — успокоих го аз.
— Дали? Щом изляза, могат да ме докопат.
Поклатих глава.
— Много по-лесно е да те докопат тук. Повярвай, ако искаха да те убият, вече щеше да си мъртъв. Не те подозират, Хъбъл.
Той кимна безмълвно и седна. Взех палтото и излязохме да чакаме пред килията. Пазачът се върна след пет минути. Поведе ни по коридора. Минахме две заключени врати и стигнахме до товарен асансьор. Пазачът влезе и го задейства с ключа си. Натисна долния бутон и излезе, преди да се затворят вратите.
— Прав ви път — подвикна. — Гледайте да не се връщате.
Асансьорът ни свали в някаква зала, от която излязохме на горещ бетонен двор. Вратата на затвора се затръшна зад нас. Вдигнах лице срещу слънцето и вдъхнах свежия въздух. Сигурно съм изглеждал като в сладникав стар филм — най-сетне на свобода след цяла година карцер.
На двора имаше две коли. Едната беше голяма и черна — английско бентли отпреди двайсет години, но изглеждаше чисто нова. Вътре седеше руса жена и предположих, че е жената на Хъбъл, защото той се втурна насреща й, като че виждаше най-прекрасната гледка в живота си. В другата кола седеше полицай Роскоу.
Тя излезе и тръгна право към мен. Изглеждаше великолепно. Беше без униформа — с джинси и мека памучна блуза. Кожено яке. Спокойно, интелигентно лице. Пухкава черна коса. Огромни очи. В петък бях решил, че е хубава. Така си беше.
— Здрасти, Роскоу — рекох аз.
— Здрасти, Ричър — усмихна се тя.
Имаше страхотен глас. Фантастична усмивка. Гледах я, докато престана да се усмихва, тоест доста дълго. Отпред съпрузите Хъбъл ни махнаха с ръце и подкараха. Аз също им махнах и се запитах какво ли ги чака. Сигурно нямаше да узная. Освен ако нещата тръгнеха зле и ми се случеше да прочета в някой вестник.
Двамата с Роскоу седнахме в нейната кола. Всъщност не била нейна, обясни тя, а на управлението, само че без отличителни знаци. Чисто нов шевролет — голям, мощен и тих. Двигателят и климатикът работеха, тъй че вътре беше прохладно. Бавно напуснахме двора и почнахме да се провираме през телените клетки. Щом отминахме последната, Роскоу настъпи педала и се понесохме по пътя. Не погледнах назад. Седях си и ми беше добре. Да напуснеш затвора е едно от най-хубавите неща на света. Както и да не знаеш какво крие утрешният ден. Или да те вози красавица по слънчев път.
— И тъй, какво стана? — запитах аз след втория километър. — Разкажи ми.
Разказа ми го просто и ясно. Късно вечерта в петък почнали да разнищват алибито ми. Тя и Финли. Полумрачен участък. Две-три настолни лампи. Купища документи. Чаши кафе. Телефонни справочници. Двамата въртят телефон след телефон и дъвчат моливите. Тихи гласове. Търпеливи въпроси. Виждал съм го хиляди пъти.
Позвънили в Тампа, после в Атланта. Още преди полунощ открили един пътник и касиера от автогарата. И двамата си спомняли за мен. После открили шофьора. Той потвърдил, че в петък около осем сутринта е спрял по моя молба на отклонението за Маргрейв. Към полунощ алибито ми изглеждало желязно — всичко било точно както им казах.
В събота сутринта от Пентагона пристигнал подробен факс със служебното ми досие. Тринайсет години от моя живот сведени до няколко странички. Животът сякаш принадлежал на съвсем друг човек, но съвпадал напълно с казаното от мен. Финли доста се впечатлил. После от архива на ФБР пристигнали отпечатъците ми. Неуморният компютър ги бил издирил в два и половина след полунощ. Отпечатъци, взети при постъпване в американската армия преди тринайсет години. Стабилно алиби, проверено минало.
— Финли се убеди окончателно — каза Роскоу. — Ти наистина си такъв, за какъвто се представяш, и в четвъртък вечерта си бил на шестстотин километра от Маргрейв. Нито капка съмнение. За всеки случай той пак позвъни на съдебния лекар да го пита дали няма нови идеи за времето на смъртта, но онзи рече, че е било към полунощ и точка.
Поклатих глава. Предпазлив човек беше Финли.
— Ами убитият? — запитах аз. — Пуснахте ли отпечатъците му още веднъж?
Тя помълча, докато задминаваше някаква селска камионетка. Първият автомобил, който виждахме от четвърт час насам. После ме погледна и кимна.
— Финли каза, че си помолил да го направя. Защо?
— Отговорът беше прекалено бърз за отрицателен резултат.
— Прекалено бърз ли? — повтори тя.
— Ти самата ми каза, че системата е като пирамида, нали така? Първите десет, после първите сто, първите хиляда и тъй нататък чак до основата.
Тя кимна отново.
— Да вземем например мен — продължих аз. — Има ме нейде в архива, но доста надолу. Както казваш, четиринайсет часа им трябвали, за да стигнат до мен, нали?
— Точно така. Пуснах отпечатъците ти на обяд, около дванайсет и половина, а са ги открили в два и половина след полунощ.
— Добре. Четиринайсет часа. Щом е необходимо толкова време, за да наближиш дъното, значи за пълно изчерпване трябва още повече. Логично, нали?
— Логично — потвърди тя.
— Но какво е станало с онзи мъртвец? Намират трупа около осем сутринта, значи кога ще изпратите отпечатъците? Не по-рано от осем и половина. Но когато ме разпитваха в два и половина, Бейкър вече знаеше, че подобни отпечатъци липсват в архива. Спомням си точно, защото гледах часовника. Това прави само шест часа. Щом им трябваха четиринайсет часа, за да открият мен, как може за по-малко от половината време да кажат, че онзи го няма?
— Божичко! — възкликна тя. — Прав си. Сигурно Бейкър е сбъркал нещо. Финли взе отпечатъците, а Бейкър ги прати. Може би не е настроил скенера както трябва. Ако не внимава човек, образът се размазва. Компютрите ровят, ровят и накрая връщат отпечатъка заради нечетливост. Бейкър сигурно го е помислил за отрицателен резултат. Кодовете са почти еднакви. Както и да е. Скоро ще разберем.
Продължихме на изток и Роскоу ми разправи как още от вчера натискала Финли да ме измъкне. Финли помърморил и накрая се съгласил, но възникнал проблем. Трябвало да изчакат до днес, защото вчера следобед в Уорбъртън имало едва ли не военно положение. Казали на Финли, че избухнали някакви размирици в банята. Един затворник бил мъртъв, друг останал без око, вдигнал се истински бунт и почнала война между бели и черни банди.
Седях си до Роскоу и гледах как хоризонтът лети насреща. Бях убил човек, а на друг бях извадил окото.
