години във Флорида. Казва се Шърман Столър. Да си чувал това име?
Поклатих глава.
— Никога.
В този момент нещо записука. Беше малкият черен пейджър на колана й. За пръв път го забелязвах. Сигурно трябваше да го носи само в работно време. Писукаше на поразия. Посегнах и го изключих.
— По дяволите — изруга Роскоу. — Трябва да се обадя. Извинявай. Ще позвъня от колата.
Измъкнах се от сепарето, за да й сторя път.
— Поръчай ми нещо за хапване — помоли тя. — Каквото избереш.
— Добре. Коя е нашата сервитьорка?
— Онази с очилата.
Тя излезе от закусвалнята. Зърнах я как се привежда през прозореца на колата да поеме слушалката. Сетне тя размаха ръка към мен. Даваше знак, че има нещо спешно. Че трябва да тръгва. Да я почакам. После скочи в колата и подкара на юг. Разсеяно махнах с ръка, но не гледах след нея. Бях вперил очи в сервитьорката. Не дишах. Отчаяно се нуждаех от Хъбъл. А Роскоу току-що ми бе казала, че Хъбъл е мъртъв.
11
Тъпо гледах двете сервитьорки. Едната беше със седем-осем сантиметра по-висока от другата. Пет-шест килограма по-тежка. Малко по-възрастна. В сравнение с нея втората изглеждаше миньонче. По-симпатична. С по-дълга и по-руса коса. По-красиви очи зад очилата. Като двойка сервитьорките имаха повърхностна прилика. Но не бяха еднакви. Различаваха се по милион дреболии. Нямаше как да ги сбърка човек.
Бях попитал Роскоу коя е нашата сервитьорка. И какво отговори тя? Не каза по-дребната, по- дългокосата, по-русата, по-слабата, по-хубавата или по-младата. Каза онази с очилата. Очилата бяха главната разлика. Те засенчваха всичко останало. Другото беше въпрос на степенуване. По-висока, по- тежка, по-ниска, по-дребна, по-хубава, по-тъмна, по-млада. С очилата нямаше степенуване. Едната ги носеше, другата не. Абсолютна разлика. Безпогрешна. Нашата сервитьорка носеше очила.
Точно това бе видял Спайви в петък вечерта. Той дойде в приемното отделение малко след десет. С пушка и формуляр в червендалестите си селски ръце. Попита кой от нас е Хъбъл. Спомнях си пискливия му глас сред тихите бетонни стени. Нямаше смисъл да пита. За какъв дявол му трябваше да знае кой как се казва? Не му влизаше в работа. Но той запита. Хъбъл вдигна ръка. Спайви го огледа със змийските си очички. Видя, че Хъбъл е по-дребен, по-нисък, по-рус, по-плешив и по-млад от мен. Но кое забеляза, кое беше главната разлика? Хъбъл носеше очила. Аз не. Малките златни кръгчета. Абсолютната разлика. През онази нощ Спайви си бе казал: Хъбъл е онзи с очилата.
Но на другата сутрин не Хъбъл, а аз бях онзи с очилата. Защото Червените смачкаха златните рамки на Хъбъл пред килията. Рано-рано. Дотук с малките златни кръгчета. Аз взех за трофей очилата на един от враговете. После забравих за тях. В банята се наведох към стоманеното огледало да видя как ми е челото. Напипах очилата в джоба си. Сложих ги. Не бяха тъмни, защото реагират на слънчева светлина. Изглеждаха като обикновени очила. Носех ги, когато арийците нахълтаха в банята. Спайви им бе казал: открийте новаците и убийте онзи с очилата. Те се постараха. Много се постараха да убият Пол Хъбъл.
Нападнаха мен, защото описанието изведнъж бе станало погрешно. Без съмнение Спайви отдавна бе докладвал за грешката. Онези, които гонеха Хъбъл, не се отказваха лесно. Вече бяха нанесли нов удар. Успешен. И сега цялото управление бързаше към Бекман Драйв. Номер двайсет и пет. Защото някой бе открил там потресаваща гледка. Касапница. Хъбъл мъртъв. И четиримата мъртви. Изтезавани и заклани. По моя вина. Защото не бях обмислил нещата докрай.
Изтичах към тезгяха. Обърнах се към едната от сервитьорките. Онази с очилата.
— Можете ли да ми повикате такси?
Готвачът ни зяпаше откъм кухненския бокс. Сигурно беше самият Ено. Нисък, набит, мургав, с оредяла коса. По-стар от мен.
— Не, не можем — подвикна той. — Това тук да не ти е хотел? Не сме „Уолдорф-Астория“, драги. Като ти трябва такси, върви да си намериш. Не те щем тук, само неприятности ни създаваш.
Погледнах го мрачно. Не реагирах — чувствах се като изстискан. Но сервитьорката се разсмя. Хвана ме за ръката.
— Не го слушайте Ено — рече тя. — Той е дърт мърморко. Ще ви повикам такси. Изчакайте на паркинга.
Излязох на пътя. Пет минути. Таксито се зададе. Чисто новичко както всичко в Маргрейв.
— Накъде, сър? — попита шофьорът.
Дадох му адреса на Хъбъл и той направи широк, бавен завой през общинското шосе. Подкара назад към града. Подминахме пожарната и участъка. Паркингът беше пуст. Нямаше го нито шевролета на Роскоу, нито другите полицейски коли. Всички бяха заминали. При Хъбъл. Край градинката завихме надясно и заобиколихме тихата църква. Поехме по Бекман. След километър и нещо щях да видя стълпотворение от автомобили пред номер двайсет и пет. Мигащи полицейски лампи. Цивилните коли на Финли и Роскоу. Една-две линейки. Съдебният лекар щеше да е пристигнал от схлупената си канцелария в Йелоу Спрингс.
Но улицата бе пуста. Тръгнах по алеята. Зад мен таксито зави и потегли към града. Настана мълчание. Онова тежко мълчание на тиха улица в горещ, спокоен ден. Заобиколих овощните дръвчета. Наоколо нямаше жива душа. Нито полицейски коли, нито линейки и крясъци. Нямаше носилки с бели чаршафи и задавени възклицания. Нямаше фотографи и преграда от жълти ленти.
Голямото черно бентли стоеше отпред на алеята. Заобиколих го и тръгнах към къщата. Предната врата се отвори с трясък. Чарли Хъбъл изтича навън. Крещеше. Беше в истерия. Но жива.
— Хъб е изчезнал — изпищя тя.
Изтича през чакъла. Спря на крачка пред мен и пак изпищя:
— Хъб е изчезнал. Няма го. Не мога да го открия.
Значи все пак само Хъбъл. Бяха го отмъкнали нейде да му видят сметката на спокойствие. Някой бе открил трупа. Обаждане до полицията. Пронизителен, задавен звън. Стълпотворение от коли и линейки. Не тук, на Бекман. Другаде. Но все пак само Хъбъл.
— Нещо не е наред — проплака Чарли. — Тая работа със затвора. Нещо е станало в банката. Трябва да е така. Хъб беше толкова стреснат. А сега го няма. Изчезнал е. Нещо става, знам си.
Тя затвори очи. Разпищя се. Не издържаше. Ставаше все по-истерична. Нямах представа какво да сторя.
— Снощи се прибра късно — изкрещя тя. — Сутринта си беше тук. Откарах Люси и Бен на училище. Сега го няма. Не е на работа. От службата му се обадиха да си остане у дома. Куфарчето му още е тук, сакото, портфейлът с кредитните карти и шофьорската книжка, ключовете му са в кухнята. Предната врата беше широко отворена. Не е на работа. Просто го няма.
Стоях неподвижно. Като парализиран. Хъбъл беше измъкнат оттук насила и после убит. Пред мен Чарли сякаш изведнъж се смали. После зашепна. Шепотът бе по-страшен от писъците.
— Колата му още е тук. Не е тръгнал пеш. Никога не върви пеш. Винаги е с бентлито. — Тя махна неопределено към задния двор и продължи: — Бентлито на Хъб е зелено. Стои си в гаража. Проверих. Трябва да ни помогнете. Трябва да го откриете. Моля ви, мистър Ричър. Моля ви за помощ. Хъб е в беда, знам го. Изчезнал е. Той каза, че може да ни помогнете. Вие му спасихте живота. Каза, че знаете какво да правите.
Беше в истерия. Умоляваше. Но аз не можех да й помогна. Скоро щеше да разбере. Много скоро щяха да дойдат Бейкър и Финли. За да донесат страшната вест. Вероятно Финли щеше да й разкаже. Сигурно го биваше за тая работа. В Бостън навярно бе вършил същото хиляди пъти. Беше сериозен и достолепен. Щеше да съобщи новината, да добави някоя и друга подробност, а после да я откара до моргата за разпознаване на трупа. Той щеше да е покрит с чаршаф, за да не се виждат страховитите рани.
— Ще ни помогнете ли? — запита Чарли.
Реших да не чакам при нея. По-добре да отскоча до управлението. Да узная точно къде, кога и как. Но
