са решили да го вземат на мушка в петък, около пет следобед. Защото ти го засече с телефонния номер от обувката на Джо. Решили са, че не бива да проговори пред ченгетата или пазачите на затвора. Затова уредиха нещата със Спайви. Но момчетата на Спайви издъниха задачата, тъй че онези са опитали още веднъж. Жена му казва, че днес е трябвало да чака у дома. Готвели са втория опит. И май са успели.
Финли бавно кимна.
— Мамка му. Той беше единственият източник, от който да разберем какво точно става тук. Трябваше да го притиснеш, докато е могло, Ричър.
— Благодаря за съвета, Финли — рекох аз. — Ако знаех, че мъртвецът е Джо, тъй щях да го притисна, та чак тук да чуете как пищи.
Той изръмжа. Мръднахме настрани и седнахме на пейката пред бръснарницата.
— Питах го какво означава плурибус — добавих аз. — Не каза. Рече, че в цялата работа са забъркани десет души от местните плюс външни наемници, когато потрябва. И че са уязвими до неделя, когато щяло да стане нещо. Застрашени един вид.
— Какво ще стане в неделя? — запита Финли.
— Не ми каза.
— И ти не го притисна?
— Не ме интересуваше — отвърнах аз. — Вече ти обясних.
— И не ти ли намекна поне каква комбина въртят?
— Нито дума.
— Каза ли, че познава цялата десетка?
— Не.
— Божичко, Ричър, ти си бил страшен помощник — възкликна той.
— Съжалявам, Финли — рекох аз. — Просто си мислех, че Хъбъл е тъпо копеле. Ако можех да върна нещата, бих постъпил съвсем другояче, повярвай ми.
— Значи десет? — повтори той.
— Без него. И без Шърман Столър. Но предполагам, че Морисън е бил в бройката.
— Страхотно — промърмори Финли. — Значи имам да търся само още девет.
— Единия ще го намериш днес — казах аз.
До отсрещния тротоар рязко спря черният пикап, който бях видял за последно на паркинга пред закусвалнята. Чакаше с включен двигател. Хлапето на Клайнър бе подпряло брада върху лакътя си и ме зяпаше през прозореца. Финли не го забеляза. Гледаше надолу.
— Трябва да си помислиш за Морисън — казах аз.
— Какво да му мисля? Вече е мъртъв, нали?
— Но как? Какво ти говори тази смърт?
Той сви рамене.
— Някой го е убил за назидание. Предупреждава останалите.
— Правилно, Финли — съгласих се аз. — Но къде е сбъркал?
— Сигурно някъде е оплел конците.
— Правилно, Финли — повторих аз. — Поръчали са му да прикрие какво е станало в четвъртък през нощта. Текуща задача. Да знаеш, в полунощ е бил там.
— Тъй ли? Нали ти сам каза, че дрънка глупости.
— Не. Вярно, не ме е видял. Това са глупости. Но е бил там. Видял е Джо.
— Тъй ли? — трепна Финли. — Откъде знаеш?
— Помниш ли го как ме видя за пръв път в петък? В кабинета. Зяпаше ме, сякаш сме се срещали и преди, но не помни къде. Защото е видял Джо. Усещаше приликата. Хъбъл рече същото. Че му приличам на онзи човек.
— Значи Морисън е бил там. Той ли е стрелял?
— Не си го представям — рекох аз. — Джо беше умно момче. Не би позволил на тъп дебелак като Морисън да го гръмне. Стрелецът е бил друг. Не си представям Морисън и в ролята на лудия. При такова усилие би се гътнал от сърдечен удар. Мисля, че той е бил третият човек. Чистачът. Но не е претърсил обувките на Джо. И затова хлътна Хъбъл. Някой е побеснял. Нали ме разбираш, наложило се е да очистят Хъбъл, а Морисън са го заклали за наказание.
— Хубаво наказание — промърмори Финли.
— И предупреждение. Тъй че помисли малко.
— За какво да мисля? Не са предупреждавали мен.
— А кого са предупреждавали? — запитах аз.
— Кого освен следващия в редицата, прав ли съм?
Кимнах.
— Разбра ли сега защо се тревожех кой ще е новият шеф?
Финли пак наведе глава и заби поглед в тротоара.
— Божичко! Значи мислиш, че новият шеф ще е замесен?
— Трябва да е замесен. Защо са вкарали Морисън в играта? Не заради сините му очи, нали? Вкарали са го, защото им трябва началникът на полицията. Защото им е полезен по някакъв начин. Тъй че не биха очистили Морисън, ако нямат подготвен заместник. Който и да е той, ще имаме работа с много опасен човек. Влезе ли в участъка, през цялото време ще помни за Морисън. Някой сигурно вече му е прошепнал: „Видя ли какво го направихме? Същото чака и теб, ако оплескаш нещата.“
— Добре де, кой е? Кой ще е новият шеф?
— Точно това те питам — рекох аз.
Поседяхме мълчаливо пред бръснарницата. Слънцето приличаше покрай ръба на платнения навес.
— Трима сме — казах. — Ти, аз и Роскоу. В момента единствената разумна идея е да предположим, че всички останали са замесени.
— Защо Роскоу? — запита Финли.
— Имам цял куп доводи. Но най-вече, защото хвърли много усилия да ме измъкне от Уорбъртън. Морисън искаше да ме вкара като виновник за станалото в четвъртък, нали? Ако Роскоу беше замесена, щеше да ме остави там. Но тя ме измъкна. Подложи крак на Морисън. Значи ако той е вербуван, тя не е.
Финли ме погледна. Изсумтя.
— Значи ние тримата? Предпазливо момче си, Ричър.
— Адски си прав, Финли — рекох аз. — Тук убиват хора. Между тях беше брат ми.
Станахме от пейката. Отсреща Клайнър изключи двигателя и излезе от пикапа. Бавно тръгна към нас. Финли разтриваше лицето си с длани, сякаш се миеше без вода.
— И какво сега? — запита той.
— Сега имаш работа. Трябва да дръпнеш Роскоу настрани и да я осведомиш най-подробно, разбра ли? Кажи й много да внимава. После трябва да завъртиш телефона до Вашингтон и да узнаеш какво е търсил Джо по тия места.
— Добре. Ами ти?
Кимнах към Клайнър младши.
— Аз ще си поприказвам с онзи юнак. Много взе да ме гледа.
Когато Клайнър се приближи, станаха две неща. Първо, Финли побърза да си тръгне. Просто закрачи на север, без да каже и дума. Второ, чух как в бръснарницата зад мен дръпнаха щорите. Озърнах се. Сякаш в целия свят нямаше жива душа освен мен и хлапака.
Отблизо момчето представляваше интересна гледка. Не беше от слаботелесните. Метър и осемдесет и пет, осемдесет и няколко килограма, цял изпълнен с някаква трескава енергия. В очите му блестеше интелигентност, но и дълбоко зловещо сияние. По погледа долавях, че не е от най-разумните хора, които съм срещал. Дойде и застана насреща. Гледаше ме мълчаливо.
— Навлизаш в чужди владения — рече най-сетне.
— Твой ли е тротоарът? — запитах аз.
— Определено да. Фондацията на баща ми го е платила до последния сантиметър. Плочка по плочка. Но
