внимание. Тичах през хората, събаряйки всичко живо по пътя си. Скочих от лентата и се врязах в тълпата около изхода.
Багажното беше ниска, просторна зала, осветена от мътни жълти лампи. Пробих си път нататък. Озъртах се непрекъснато. Никъде не видях Моли. Нямаше я. Залата гъмжеше от народ. Сигурно поне стотина пътници се бяха струпали около колелото. Лентата скърцаше, отрупана с багаж.
Отстрани имаше дълги редици колички. Хората чакаха на опашка, за да пуснат четвърт долар и да си вземат количка. После със звън и тракане навлизаха сред гъмжилото. Всеки блъскаше и натискаше.
Гмурнах се в тълпата. Задълбах, блъскайки с рамо. Търсех Моли. Бях я видял да влиза. Не бе излязла. Но я нямаше. Взирах се във всяко лице. Обиколих цялата зала. Сетне оставих потока да ме изнесе навън. Пробих си път към изхода. Роскоу чакаше там, вкопчена в рамката.
— Видя ли я? — запитах аз.
— Не — каза тя. — Финли пази в края на коридора. Аз чакам тук.
Хората отминаваха и ни блъскаха. После тълпата изведнъж взе да оредява. Почти всички пътници се бяха източили. Неколцина закъснели идваха към нас. Най-последна се зададе старица в инвалиден стол. Возеше я служител на авиолиниите. За момент той спря и заобиколи нещо, лежащо пред входа на багажното. Тъмночервена кожена чанта. Просната на една страна, с изпъната дръжка. От пет метра различих изящния златен монограм: М. Б. Г.
Двамата с Роскоу се втурнахме към багажното. За броени минути навалицата се бе разсеяла. Вътре имаше само десетина човека. Повечето от тях вече бяха свалили багажа си и идваха насреща ни. След минута залата опустя. Празната багажна лента продължаваше да скърца. Настана тишина. Стояхме един срещу друг и се гледахме.
Залата имаше четири стени, под и таван. Вход и изход. Багажната лента идваше през дупка метър на метър и изчезваше през друг такъв отвор. Двата отвора бяха закрити с гумени лентички. Отстрани имаше врата за големи багажи. Заключена. Без дръжка от нашата страна.
Роскоу хукна назад и грабна чантата на Моли. Отвори я. Вътре имаше малко дрехи и тоалетна чантичка. И снимка. Осемнайсет на двайсет и четири, в бронзова рамка. Снимка на Джо. Приличаше на мен, само че малко по-слаб. Загоряла бръсната глава. Весела, дяволита усмивка.
Из салата се раздаде предупредителен сигнал. След малко багажната лента заскърца и пак се раздвижи. Гледахме я.
Гледахме закрития отвор, през който идваше. Гумените лентички се надигнаха. Изпод тях изпълзя куфарче. От тъмночервена кожа. Отворено. Със срязани ремъци. Празно.
Куфарчето бавно пълзеше към нас. Гледахме го. Гледахме ремъците. Бяха срязани с остър нож. От човек, който не е имал време да си играе със закопчалките.
Скочих върху лентата. Изтичах срещу движението и се хвърлих като плувец с главата напред към лентичките в тесния отвор. Проснах се по корем и лентата ме помъкна обратно. Запълзях на четири крака. Търкулнах се настрани и скочих на крака. Бях попаднал в багажен склад. Пуст. Навън слънцето грееше ослепително. Миришеше на керосин и нафта. По пистата преминаваха колички, натоварени с багаж.
Около мен се извисяваха купища сандъци и забравени куфари. Бяха натъпкани в триетажни рафтове. По гумения под се валяха стари етикетчета. Складът приличаше на мръсен лабиринт. Тичах насам-натам и отчаяно въртях очи, търсейки Моли. Отминавах камара след камара. По един проход, после по друг. На всеки завой се хващах за ръба на рафта, за да не падна. Оглеждах се трескаво. Нямаше жива душа. Пустош. Подхлъзнах се и продължих да тичам.
Открих лявата й обувка. Търкаляше се в началото на един мрачен проход. Изтичах натам. Нищо. Проверих следващия. Пак нищо. Подпрях се задъхан на рафта. Трябваше да продължа наред. Изтичах до края на коридора. Почнах да проверявам проходите един по един. Наляво, надясно, наляво, надясно. Тичах с все сила в отчаян, задъхан бяг на зиг-заг.
Три прохода преди края открих дясната обувка. После кръвта й. В началото на следващия проход се тъмнееше лепкава локва. Моли лежеше по гръб сред мрака в дъното, пъхната между сандъците. Просто лежеше възнак на гумения под. От корема й шуртеше кръв. Беше разпран. Някой бе забил нож в нея и с дива ярост бе дръпнал нагоре, чак до ребрата.
Ала тя бе още жива. Бялата й ръка потрепваше. По устните й избиваха ярки кървави мехури. Главата й лежеше неподвижно, но очите шареха насам-натам. Изтичах към нея.
Повдигнах главата й. Тя ме погледна. С неимоверно усили раздвижи устни и прошепна:
— Трябва да успеем до неделя.
После умря в ръцете ми.
21
Учил съм химия поне в седем различни гимназии. Така и не я научих. Имам само най-общи представи. Но едно помня добре — че може да пуснеш в епруветката нещо съвсем дребничко и изведнъж всичко хвръква във въздуха. Само щипка прах, но резултатът се оказва далеч по-мощен, отколкото предполагаш.
Точно това изпитвах сега. Никога не бях срещал Моли. Не бях чувал за нея. Но изпитвах неимоверна ярост. Дори за Джо не се бях разгневил толкова. Онова с Джо беше служебен дълг. Той го знаеше. Бе поел риска. Двамата с него знаехме що е дълг и риск още откакто се помнехме. Но с Моли не беше така.
Другото, което помня от химическата лаборатория, е за натиска. Натискът превръща въглена в диамант. Прави много други неща. И сега правеше нещо с мен. Бях изпаднал в ярост, а нямах време. Отново виждах как Моли се задава към изхода. С широка крачка, твърдо решена да открие брата на Джо и да му помогне. Как размахва куфарче с файлове, които не е трябвало да копира. Как поема огромен риск. Заради мен. Заради Джо. Този образ растеше и растеше в главата ми като чудовищен натиск в стар сеизмичен разлом. Трябваше да реша как да го използвам. От мен зависеше дали ще ме смаже, или ще ме превърне в диамант.
Стояхме на паркинга пред аерогарата и се подпирахме на колата. Още бяхме замаяни и мълчахме. Сряда, почти три следобед. Стисках ръката на Финли. Преди малко той искаше да остане и да започне разследване. Било негов дълг. Аз му се разкрещях, че нямаме време. Насила го измъкнах от аерогарата. Поведох го право към паркинга, защото знаех, че в тези секунди се решава дали ще победим, или ще загубим.
— Трябва да се доберем до досието на Грей — казах аз. — Това е последният ни шанс.
Финли сви рамене. Разбра, че няма смисъл да спори.
— Друго не ни остава — каза той.
Роскоу кимна.
— Да вървим.
Двамата седнахме в нейната кола. Финли потегли пред нас. По целия път не разменихме нито дума. Но Финли си говореше сам. Крещеше и псуваше. Виждах как главата му подскача нагоре-надолу. Крещеше и псуваше срещу пътя.
Тийл ни чакаше в управлението. Беше се облегнал на преградата. Стискаше бастуна в съсухрената си десница, нашарена със старчески петна. Видя ни да влизаме и изкуцука към общото помещение. Седна зад едно бюро. В дъното, до вратата на архивите.
Минахме край него и влязохме в кабинета. Седнахме да изчакаме. Извадих от джоба си разпечатката и я подадох на Финли през бюрото. Той я прегледа и рече:
— Не е кой знае какво, нали? Ами заглавието? „Е унум плурибус“. Не беше ли обратното?
Кимнах.
— От едното произлизат много. Нямам представа какво означава.
Той сви рамене. Пак се наведе над разпечатката. Гледах го как чете. После на вратата се почука и влезе Бейкър.
— Тийл си тръгва — съобщи той. — Сега разговаря със Стивънсън на паркинга. Трябва ли ви нещо, момчета?
Финли му подаде разпечатката.
— Изкарай ми копие на ксерокса, ако обичаш.
