Бейкър излезе и Финли потропа с пръсти по бюрото.
— Чии са инициалите? — запита той.
— Знаем само за мъртвите — казах аз. — Хъбъл и Моли Бет. Два от номерата са университетски. Принстън и Колумбия. Последният е на детектив от Ню Орлиънс.
— Ами гаражът на Столър? Огледахте ли го?
— Нищо няма. Само два празни кашона от климатици. Миналата година ги е превозвал до Флорида и май се е пооблажил.
Финли изръмжа. В това време влезе Бейкър и ми подаде разпечатката заедно с копието. Задържах оригинала, а копието дадох на Финли.
— Тийл си отиде — каза Бейкър.
Измъкнахме се от кабинета. За момент зърнах как белият кадилак се отдалечава от паркинга. После бутнах вратата на архивите.
Маргрейв беше малко градче на задника на географията, но Грей бе пълнил това помещение с документи цели двайсет и пет години. Отдавна не бях виждал толкова много книжа. Покрай четирите стени се издигаха чак до тавана новички шкафове с емайлирано бяло покритие. И всичките бяха претъпкани с папки. Трябва да имаше поне хиляда кутии за документи. Големи картонени кутии с етикетчета отстрани и малки пластмасови халки, та да се измъкват по-лесно. Вляво от вратата най-горе пишеше: А. Отдясно долу — последните букви от азбуката. Буквата К се падаше някъде срещу вратата.
Открихме кутията с надпис „Клайнър“. Между три други с етикет „Клан“ и една с надпис „Клипспрингър срещу щата Джорджия“. Пъхнах пръст в халката. Издърпах кутията. Беше тежка. Подадох я на Финли. Изтичахме пак в кабинета. Сложихме кутията върху бюрото. Отворихме я. Беше пълна със стари, пожълтели документи.
Само че документите бяха сбъркани. Нямаха нищо общо с Клайнър. Нищичко. Половин педя стари полицейски циркуляри. Оперативни инструкции. Неща, които е трябвало да бъдат изхвърлени преди десетилетия. Късче от историята. Процедури за в случай, че Съветският съюз изстреля ядрена ракета срещу Атланта. Процедури за в случай, че негър пожелае да заеме предна седалка в автобуса. Куп такива неща. Но нито едно от заглавията не започваше с буквата „К“. Нямаше нито дума за Клайнър. Гледах прашната купчина и усещах как натискът в мен се засилва.
— Някой ни е изпреварил — каза Роскоу. — Взели са материалите за Клайнър и са натъпкали тоя боклук.
Финли кимна. Аз обаче поклатих глава.
— Не. Няма логика. Онези просто биха изхвърлили на боклука цялата кутия. Грей го е направил. Искал е да укрие документите, но сърце не му е давало да наруши порядъка. Затова е заменил важното с тия вехтории. Да запази всичко спретнато и подредено. Нали казвате, че бил много педантичен?
Роскоу сви рамене.
— Грей да е скрил документите? Може. Щом си криеше пистолета в бюрото ми…
Погледнах я. Нещо в нейните думи ме бе смутило.
— Кога ти даде пистолета?
— След Коледа — каза тя. — Малко преди да умре.
— Тук нещо не е наред — промърморих аз. — Човекът е бил детектив с двайсет и пет години стаж, нали така? Добър детектив. Почтен, уважаван гражданин. Откъде накъде подобен човек ще иска да крие оръжието си. Не е била там работата. Дал ти е кутията, защото в нея е имало нещо за криене.
— Да, пистолетът — отвърна Роскоу. — Казах ти вече.
— Не — възразих аз. — Не вярвам. Пистолетът е бил само за фасон. Колкото да те накара да си заключваш чекмеджето. Не е трябвало да го крие. Ако толкоз му се е искало, извън службата човек като него може и ядрена бойна глава да носи. Тайната не е в пистолета. Има нещо друго в кутията.
— Но вътре нямаше нищо друго — каза Роскоу. — Сам видя — никакви папки.
За момент и тримата застинахме. После се втурнахме към вратата. Изхвръкнахме навън и дотичахме до шевролета на Роскоу. Измъкнахме от багажника кутията на Грей. Отворихме я. Аз подадох пистолета на Финли. Огледах кутийката с патрони. Нищо. Оставаше само празната кутия. Разтръсках я. Огледах капака. Нищо. Разкъсах кутията. Отлепих двойния картон и го разтворих. Нищо. Тогава разкъсах капака. В ъгълчето, под вътрешната хартия, имаше ключ. Залепен за картона. Там, където никой не би го намерил. Скрит грижливо от един мъртвец.
Не знаехме за какво е ключът. Отхвърлихме всичко в участъка. Отхвърлихме и дома на Грей. Един предпазлив човек не би избрал тия места. Гледах ключа и усещах как натискът расте. Затворих очи. Представих си как Грей разлепва хартията в ъгъла на капака и слага ключа отвътре. Дава кутията на приятелката си Роскоу. Гледа как тя я слага в бюрото си. Чекмеджето потъва навътре. Грей въздъхва от облекчение. Превърнах тези картини във филм и трябваше два пъти да го изгледам мислено, преди да ми подскаже закъде е ключът.
— Нещо в бръснарницата — казах аз.
Грабнах пустинния орел и набутах Финли в колата. Роскоу седна зад волана. Включи двигателя и подкара към града. Чак тогава запита:
— Защо?
— Той често е посещавал бръснарницата — казах аз. — По три-четири пъти седмично. Разбрах го от стареца. От белите никой друг не влизал там. Значи мястото му се е сторило сигурно. Недостъпно за Тийл, Клайнър и другите. Иначе защо да ходи в бръснарницата? Ти каза, че бил плешив, с буйна брада. Не му е трябвало нито бръснене, нито подстригване. Влизал е, защото старците са му харесвали. Потърсил е помощ от тях. Дал им е документите.
Роскоу закова шевролета срещу бръснарницата и тримата изтичахме към вратата. Нямаше клиенти. Само двамата старци си седяха по местата. Показах им ключа.
— Идваме за нещата на Грей.
По-младият поклати глава.
— Не можем да ти ги дадем, приятелю.
Той пристъпи към мен и взе ключа. После го пъхна в дланта на Роскоу.
— Сега вече можем. Тъй рече старият мистър Грей: не ги давайте никому, освен на моята приятелка мис Роскоу.
Отново взе ключа. Върна се до мивката и клекна, за да отключи тясното махагоново шкафче отдолу. Извади три папки. Папките бяха дебели, подвързани в стара опаковъчна хартия. Старецът подаде едната на мен, другата на Финли и третата на Роскоу. После махна с ръка на колегата си и двамата излязоха през вратата в дъното. Оставиха ни сами. Роскоу седна на тапицираната скамейка до витрината. Аз и Финли се настанихме на бръснарските столове. Сложихме крака върху хромираните подложки. Започнахме да четем.
Моята папка започваше с дебел сноп полицейски доклади. Всички бяха копирани на ксерокс и пратени по факса. Двойно размазани. Но все пак се четяха. Заедно представляваха досие, събрано от детектив Джеймс Спиренца, петнайсети отдел на полицейското управление в Ню Орлиънс. Отдел „Убийства“. Бавно проследих фактите. Преди осем години Спиренца започнал разследване на убийство. После на още седем. В крайна сметка на ръцете му се струпали осем убийства. Той не разкрил нито едно. Пълен провал.
Но положил всички усилия. Следствието било проведено най-старателно. Педантично. Първият убит се оказал собственик на текстилно предприятие. Специалист, разработващ някакъв нов метод за химическа обработка на памука. Вторият бил началник-цех в неговата фабрика. Малко преди това напуснал работа и събирал пари, за да започне собствен бизнес.
Следващите шест жертви били държавни служители. От Агенцията за защита на природата в Ню Орлиънс. Разследвали замърсяването на водите в делтата на Мисисипи. Рибата измирала. Причината се оказала четиристотин километра нагоре по течението. Един текстилен завод в щата Мисисипи изливал в реката натриева основа, натриев хипохлорид и хлор. Химикалите се смесвали в речната вода и образували смъртоносен киселинен коктейл.
Всички жертви били убити по един и същ начин. Два куршума в главата от пистолет двайсет и втори
